Пиано ли си или цигулка?

Здравейте и благодаря, че се отбихте!

В рамките на обучението си по Естествена психотерапия написах тази статия за характеровата трансформация в обучителния процес. Публикувам откъс от нея.

Това домашно го отлагам открай време. За мен не е смислено да напиша какво да е. Тези задания са възможност. Огромна възможност са, защото често ги преживявам разтърсващо. Самото писане е като катализатор на вътрешните ми процеси. Съвсем допълнително към интелектуалното пренареждане на понятията и взаимовръзките. Гледам назад към всяко домашно с благодарност, че ми е поставено.

Бях решил, че ще работя по тая тема от самото начало. От първата седмица и хвърлях по едно око, за да видя дали имам нужната нагласа да започна. Цял месец не настъпваше момент за писане. По-рано тази вечер обаче ненадейно научих нова дума. Не мисля, че стана случайно. Свързах я с понятие, което се използва изобилно в Естествената психотерапия. Затова реших да разуча нещата и в крайна сметка да я положа в основата на текста ми.

В съглашение ли сме?

Думата, която чух, от мой близък човек (професионален музикант), е акордьор. Орлин Баев, основателят на нашата школа, често говори за акордиране и съм го приел за основен термин. В началото не бях сигурен какво означава. Първата ми асоциация е с буквалния превод от холандски, който говори за „съгласие“. Akkoord в ежедневна си употреба означава „съгласен съм“, но в по-книжовен контекст имаме „съглашение“, „съвпадение“, „припокриване“.

Малко по малко навлизам в нюансите на тази дума. Преди два часа се зачетох за чисто музикалното и значение. Разкри ми се необятно богатство от метафори и аналогии, валидни в изумителна степен за процеса на психотерапия. Акордьор е професията на онзи занаятчия, който настройва и ремонтира пиана, рояли и клавесини (клавишни). Този пък, който прави същото със струнни инструменти, се нарича лютиер.

Ще навляза в дълбочина и директно ще съпоставя психотерапевтичния учебен процес в Естествената академия с акордирането, професията на психотерапевта с тази на акордьора. Такава илюстрация буди моето любопитство и създава искра във въображението ми. Ще си позволя да цитирам един от най-добрите акордьори в България (статия от вестник „Сега“, неясна дата на интервюто) – Константин Босилков:

„Основната работа на акордьора е действително да настрои инструмента да работи. Но това е само малка част от занаята. За да се занимава с тази професия, човек трябва да умее да борави с механика, да може да поправя разни дървени и метални части, да разбира от дървообработване, от металознание итн. Не на последно място – да има ухо.“

Не е ли така и в нашата професия? Не е ли акордирането на музикален инструмент, което може да включва пълно реконструиране и реставриране, съвършената метафора за трансформирането на една индивидуална психика? Човек се променя, настройва се да звучи прецизно и красиво, поддържа гласа си динамичен, съхранява своето тяло – отначало с помощта на естествен психотерапевт, а по-натам все по-самостоятелно. Вслушваме се в клиента, учим клиента да се вслушва в себе си; заедно резонираме, взаимно се интонираме!

Пиано ли си или цигулка?

Синхроничностите изглежда не свършват тук – една от съставните части на цигулката например се нарича „душичка“ (онази, която пренася вибрациите, идващи от струните към долната дъска на цигулката и обратно), а импулсът за тази статия дойде при мен именно от утвърден цигулар.

Дори при цигулката, китарата итн. допирът със струните да е пряк и видим, а всеки тон да е произведен от контакт с отделна струна, при клавишните съвсем не е така. С помощта на сложна механика натискането на определен клавиш активира няколко струни (обикновено три), които са скрити дълбоко в корпуса на самия инструмент. Така понякога натискането на пословичните ни бутони води до очевиден резултат, явна връзка и израз в поведението (при цигулката), а друг път един стимул задейства на пръв поглед неразгадаема психична реакция и поведение, където множество вътрешни „струни“ вибрират в комплексно общо звукотделяне (например при пианото).

Някои от нас не забелязват, че звучат фалшиво (несъответно), че са изгубили своя център или че той се е поизместил. При пианото височината на тона се променя в следствие на това, че в хода на времето струните му се отпускат или пренатягат. Въпросът опира до напрежението, до степента на тяхното опъване и напрегнатост, също както при вътрешнопсихичните процеси.

Оставени на себе си, те търпят низходящо развитие, което и в двете сфери води до щети, понякога трудно поправими. Отново като при музикалните инструменти акордирането на душичката (с посещение на психолог например) е необходимо по-често при по-силно натоварване, интензивна употреба и претоварване.

Интересно в съвременните разбирания в акордирането на едно пиано е, че целта не е то да бъде настроено прецизно според изначалната честота на всеки тон (въпреки че в миналото е имало такъв подход). Не се работи догматично и по шаблон. Напротив, прието е да има леки обагряния и изкривявания на отделните тонове (иначе някои от тях не биха звучали приятно), които обаче постигат балансирана звукова картина за конкретния инструмент. Започва се с основната октава, по която се нагаждат другите в името на едно цялостно и завършено звучене. Всеки инструмент се разглежда като уникален и несъвършен – не работим ли и ние така с всяка човешка индивидуалност? А именно, красиво оцелостяване вместо работа по калъп…

Коментирай и харесай Коуч Тео във фейсбук и в YouTube, за да видиш първи новите публикации. Сподели с приятели, които биха могли да извлекат нещо полезно за живота си. Благодаря ти!

Въздишка на облекчение

Здравейте и благодаря, че се отбихте!

Когато една ненадейно обикновена утрин се събудиш в спокойствие и с изненада забележиш, че не те боли там, където те боляло, подръпвало и схващало през последните 20-30-40 години. Когато усетиш, че вече я няма тревожността и вече никой не те стиска за гърлото. Когато спреш и потърсиш своя вечен спътник болката, но нея я няма, без да знаеш защо. И въпреки нейното отсъствие виждаш, че светът е безопасен без нея – тя няма вече от какво да те предпазва. Няма повече печалба да ти носи, няма защо да определя живота ти… Тогава удовлетворението от това неочаквано изцеление и облекчение е съвсем същото, каквото от всяка друга мимолетна болежка или сърбеж. От всяка друга излишна маса, която съзнателно бихме изхвърлили на мига.

Виждаш как дори не е важно кое точно е донесло това излекуване, защото може би то всъщност е просто освобождение и не е донесено от лекарство, таблетка, която да препоръчваме на всички. На която да станем сляп пазарен представител. Нека то остане в тайнство, но да си засвидетелстваме ефекта на грижата, която сами си даваме и сме си дали по пътя в търсене и лутане към тази свобода.

Фокусът в това да съм добър към себе си и да чувствам как сам се прегръщам и се обичам заедно с болката и страховете си. Именно те съграждат нашата човешка стойност в силна степен. Те са суровата непреработена форма на това удовлетворение, щастие, което един ден идва ненадейно и ни осветява така неподготвени.

Годините в болка разкриват безмерното богатство на уроците, които един ден узряват или може би за които ние един ден узряваме. И да, удовлетворението от липсата на болка може би е слабичко, няма викове „Успях“ или „Победа!“ – вероятно също толкова слабо както, ако бяхме носили болката само ден от живота си. Въздишката на облекчение трае точно толкова, колкото една въздишка. После отговорността ни да живеем по потребностите си, включително по онези, които не сме се осмелявали да достъпим, отново ни вика. Уроците от тези дълги години на страдание и неудобство – те са богатството, те са смисълът, те просто са Пътят.

Неведомият път. Не бягаме от лекарствата, но и не се спасяваме в тях. Не се тресем от алчен копнеж към спасението. Ходим бавно и умерено към дълбочината на болката, защото там е изворът на личното ни освобождение. Понякога минават години преди отпускането… понякога цял един живот в ненужна борба и опълченство.

Коментирай и харесай Коуч Тео във фейсбук и в YouTube, за да видиш първи новите публикации. Сподели с приятели, които биха могли да извлекат нещо полезно за живота си. Благодаря ти!

Отношението ми към смъртта

В рамките на обучението си по Естествена психотерапия написах тази статия за отношението си към смъртта.

Започвам да пиша тази статия през горещи сълзи, потопен в океан от любов, безмерна красота и необятна благодарност. Часът е 4:27 сутринта и съм буден вече поне час и половина, за да туптя в завършването, достигането на финала на една от многото пътеки на простосмъртните. Сега в момента съзерцавам красотата на смъртта в раздялата, в промяната, в нейното осмисляне и интегриране. Това е отношението ми към смъртта. Нося способността да виждам покоя във вечния кръговрат, символизиран от смъртта. И тази сутрин съм свързан с него.

Смъртта е в продължаването по друг път, което наричаме раздяла. Колко невероятно възнаграждаваща е раздялата! Само пълната раздяла, отпускането в тази смърт носи цялостно разбиране на Другия. В тази символична смърт се ражда ресурс безусловна любов, която да отправим към себе си и към следващите си спътници в живота. „Ей, ти – Другия. И ти, и аз сме същото, приятелю. Приятелко! Шансът ни събира, а смъртта и промяната ни свързват завинаги. В притихнала, всеизпълваща сърдечна благодарност и любов. Далеч отвъд думите… Хванал съм ръката ти, държа те за ръка в сърцето си.“

В последните седмици чувах смъртта – в медитацията си, в която се гмуркам все по-безшумно и смело; усещах смъртта в тишината по стерилните коридори на Пирогов; изпитвах смъртта в екстаза, във вечността и дълбочината на космическата му бездна. И там има само един покой, едно приемане… неописуемо красиво е! Защото смъртта повече не ми носи страдание в раздяла, откъсване или отнемане, тя носи само живителна промяна. Изпод овъгленото изниква зеленина, която сияе и расте.

Като дете родителите ми зорко ме пазеха от това да съзра лика на смъртта. Може би заради това разделите ми по-натам в живота не бяха завършвани. И за мен промяната е била толкова несвойствена. Промяната е океан, който мощно ни носи в своите течения. А плаването е в наслада, когато е без страх. Родителите ми не ме взимаха на погребения, докато не станах млад мъж, който сам знае дали иска да присъства на изпращането. Те изцяло ме изолираха от тъгата, каквато обаче аз така или иначе носех в одежди на депресия. Вероятно смъртта и раздялата те са преживявали дисоциирано, като болезнени и непоносими. И така стана, че тогава аз не се научих да разбирам близостта със смъртта, нито вътрешната сила за промяна – единствено знаех колко болят имагинерното изоставяне и самотата.

Преди минути се връщам от църквата, която открих в квартала по време на вечерните си разходки из пандемията. Втори път вече влизам в нея. Църквата е нова и атмосферата не тегне. Въпреки че е масивна, не е мрачна и достолепна като другите стари църкви, в които съм влизал. Но и в нея има покой, днес бях там, за да отправя молитва, без да съм съвсем религиозен. В приемането на постоянната промяна, аз мога веднага да започна своята молитва и тя не е в страх. Нито от смъртта, нито от раздялата или изоставянето. Аз само помолих в благодарност красотата и любовта, които виждам и усещам, които тия дни ме обливат, да бъдат споделени и дадени на повече хора. Да бъде Твоята воля.

Има много такива, които не се страхуват от смъртта. Например тези, които поддържат градинките с цветя в междублоковите пространства. Хората, които остаряват с топлина в сърцето и продължават дори някой да не разбира смисъла на общата цветна градинка. По пътя обратно към къщи мислех за това, че ми идва леко да говоря на хората около мен (особено на непознатите) сякаш това ще им е последното нещо, което някой им каже. Струва ми се, че реагират и ми отвръщат с радост, като че ли наистина това ще им е последното. Защото думата ми в любящо смирение отеква и се чува.

В чуждата смърт не остава какво освен да се помирим с отишлия си. Тогава като че ли е по-лесно. Единствено собствената смърт обаче ли ще ни донесе помирение със съдбата, теглото, негодуванието от късмета ни в космическата лотария? Сетния си час ли да чакаме? Не бива да е така. Не бива да чакаме кончината си, за да ни стане просто. Помирението със себе си или към който и да било можем да проявим приживе. В смирение пред величието на Живота и Смъртта. Неизменните, неделимите сили, пред които сме малки. Оцелостяването ни прави готови за смъртта, разплатили или пък опростили всичките си сърдечни сметки и вересии с човечеството. Защо ще се прощаваме с обичания свой друг чак когато той се спомине? Честичко да позволяваме първо на нас да ни е просто, а от там и на всяко друго Боже „Ти“.

Спомням си първия момент, в който съзнателно си дадох сметка за страха си от самотата. Бяха минали години, откак затъвах в нея. Бях студент и всъщност животът ми се нареждаше, когато изведнъж през мен премина студената тръпка: „Ами ако нещата се върнат, както бяха?!“ Вече през мен не минават подобни трусове. Вече прегръщам всеки слънчев лъч, осмелил се да прекъсне снежната мартенска мъгла. Все по-често ми се услажда този привидно незначителен момент, като сладък залък. Споделям го и съм благодарен, че срещам и други, които си позволяват да дишат в доверие към неизвестното, промяната, бъдещето, смъртта.

Коментирай и харесай Коуч Тео във фейсбук и в YouTube, за да видиш първи новите публикации. Сподели с приятели, които биха могли да извлекат нещо полезно за живота си. Благодаря ти!

Как да си дам спокойствие и утеха?

Здравейте и благодаря, че се отбихте!

Методът на самоуспокоението (self-soothing) е път на облекчение чрез пускане на тревожността, болката и напрежението. Сами да си дадем утеха и чувство, че сме по-добре. От малки се научаваме да го правим – например със сукането на палеца. Несъзнавани опити при възрастните пък са гризането на ноктите, тропането с крак (шиене), ритмичното поклащане, люлеенето на тялото – в основата си всички те са израз на тревожност.

Самоуспокоението като вид себе-грижа ни идва на помощ, за да почувстваме отново контрол, да се усетим по-уверени, да понижим тревожността, в търсене на самостоятелност, комфорт итн. Този подход помага и при страхове, безпокойство, стрес и липса на самочувствие.

Изключително важно е да развием навици на себе-грижа, които са добри за нас. Някои от тях са да идем на масаж, да си вземем вана, да пием топъл чай, да дъвчем дъвка, да си направим ароматерапия със свещи (приглушена светлина), да гледаме комедия, да лежим в природата и да наблюдаваме преминаващите облаци, допирът с гушкави тъкани и материи, електрическото одеяло, да си пуснем бавна музика или да спим на специален музикален фон. Съзнателното дишане и дъвчене на храната, утвърждаващият вътрешен диалог в проява на великодушие и прошка към себе си, медитацията с поставяне на ръка на сърцето (в средата на гърдите), бавното и съзнателно галене на кожата… Всички те регулират нервната система и подреждат мислите и емоциите.

За съпоставка: някои нездравословни начини за справяне с тревожността са злоупотребата с психоактивни вещества, пушенето, тайните навици, хазартът, шопинг-терапията, преяждането, недохранването и консумацията на вредни храни, недоспиването итн.

За да се научим сами да си даваме ласка и утеха, е нужно да признаем страховете си, да сме отворени да изпробваме различни видове себе-грижа и да си създаваме свои нови такива, както и да проследяваме дали процесът работи. В кръга на шегата: добрата себе-грижа е „да се поглезим“, недобрата себе-грижа е „да се почерпим“.

Само-успокоението и себе-грижата са на разположение за всички, дори да нямате тревожни преживявания. Те са начин да си даваш любов и приемане, самият ти на себе си. Това е преживяване на доверие в себе си. Проверете дали нещо (сред хилядите оправдания) ви пречи да си го позволите – в такъв случай оставам на разположение.

Коментирай и харесай Коуч Тео във фейсбук и в YouTube, за да видиш първи новите публикации. Сподели с приятели, които биха могли да извлекат нещо полезно за живота си. Благодаря ти!

Трансферно удържане в Естествената психотерапия

В рамките на обучението си по Естествена психотерапия написах тази статия за различните проявления на трансферното удържане. Приятно четене!

Основен въпрос в психотерапията са уменията на психотерапевта да регистрира и удържа трансферните проекции на своите клиенти. Тези способности са необходима предпоставка за ефективност и резултатност на психотерапевтичното взаимодействие. В настоящата статия нека навлезем в дълбочината на този процес и изследваме неговата значимост.

Идеята за удържането (поради превода на понятието съществуват известни неясноти кой го използва първи и какво значение влага в него) има своето начало в принципите на австрийският психиатър и основател на психоанализата Зигмунд Фройд. Според Фройд е важно психоаналитикът да регулира преживяването на страдание от страна на пациента си, като му предоставя безопасно пространство. Тук се имат предвид своеобразната болка и страданието, пробудени от самия процес на психотерапия. За да не бъде излекуването на психологическата рана (травма) по-болезнено от самата рана…

И така въпреки очакванията на клиента той да понесе облекчение от съвместната си работа с психотерапевт, се оказва, че ходенето по този път също е мъчно и пропито със страдание (екзистенциална тревожност, д-р Пламен Димитров). Ролята на специалиста тук е да гарантира такъв психодинамичен обмен, който да позволи воденето и продължаването на терапията по посока осъществяване на нужните оздравителни промени у клиента. Без тя да става твърде непоносима.

В класическата психоанализа днес наблюдаваме едно тясноспецифично и донякъде стерилно отношение между аналитика и неговия пациент. В Естествената психотерапия обаче емпатичното акордиране, любящото окуражаване и автентичната подкрепа на клиента въобще не са професионално табу. Общуването с клиента и въздействието преминават през присъщата на всички нас общочовешка способност за топло свързване.

Трансферните сили, с които е пропита психотерапевтичната динамика, улесняват клиентите във фантазното формиране на очаквания, техният терапевт да ги обезпечи със спасение и безгранична благодат. Реални резултати, разбира се, биха могли да възникнат само в следствие на отговорността на клиента да живее своя живот без идеализация и след отстраняването на собствените си невротични обструкции да агира овластен от мъдрост и едновременно с това в любящо смирение.

Удържането по същество се състои в невписването от страна на психотерапевта в тези зачислени му клиентски надежди и самозаблуди. За тази цел той първо е отмил догматичната вяра в абсолютното вездесъщие на терапевтичния метод. Запазвайки своята интрапсихична и поведенческа автентичност, терапевтът създава нова питателна социална ситуация в диадата на психотерапията, където ведно съжителстват емпатийноискрено желание за подкрепа и приземеност на собственото пряко участие (и това на професионалния метод) в житейската промяна на клиента. Естественият психотерапевт не би изтъргувал, не би заменил своя проектиран в сътрудничеството вътрешен център срещу социални награди, одобрение или възхвала.

Контратрансферът също подлежи на наблюдение и тук вече смислово различно удържане. Много по-уместно в терапията е психологът да стои на дистанция от субективния житейски сценарий на клиента си, без да въплъщава някой от неговите възникнали в първите години анимирани обектни образи. През зрялото удържане на съпътстващата това усилие фрустрация той спомага отсяването и утаяването на когнитивните скриптове на клиента, за които се търсят възможности и решения.

Клиентът от своя страна също има нелеката задача да издържи пропукването на своите инфантилнопреносни очаквания, че специалистът ще конструира и съгради промяната вместо него. Спомням си като че ли беше вчера един такъв момент от моя личен анализ, когато аз в някакъв квадратен опит за равносметка на хода на терапията изисках от моя терапевт своята „предплатена“ промяна. Последва гръмотевично автентичен отговор с посланието, което вплитам и в настоящата статия, перифразирам: Копеле, в терапията просто няма „хайде ти вместо мен“!

Смея да опиша в повече детайли преносните сили спрямо психотерапевта. Те могат да се изявят, както в случая при мен самия в клиентската роля, особено интензивно по отношение на най-болезнената житейска трудност, най смислово и времево натовареното поведенческо предизвикателство. Преживяването ми в този момент е сред най-ярките в моя живот; то е сред миговете, които полагат нова плоскост в мисленето и отнасянето към процеса на психотерапията и действителността изобщо.

За един опитен терапевт моментът също е преломен, основен акцент обаче бележи как преносните очаквания биват изразени, формата на експресия. С дълбоконеосъзнат садизъм, както преди 15 години сторих аз, или със зряла готовност в отговор да бъде чуто уточнението на психотерапевта в по-подходящ рифрейм. Каквато нагласа изрази мой клиент онзи ден още по време на първата ни работна среща.

Решаваща за утвърждаването на понятието удържане в психоанализата е работата на британските психоаналитици Доналд Уиникът и Уилфред Байън. Уиникът описва средата на удържане (containment) като стадий на развитието, при който новороденото в своето съзнание още съставлява неделимо единство с майката. Смисълът на майчинското удържане е любящо да обгрижва малкото дете, предпазвайки го от по-късно настъпващото разбиране за два отделни индивида. Тя не бива да допуска до детето да достигне вест за предотвратените опасности или неуредици в отглеждането му (например при набавянето и приготвянето на храната) – целта на тази фаза е да фасилитира развитието на автономия. Аналогично Уиникът аргументира нуждата от удържане и в регулярната психотерапия.

Байън пък концептуализира своята теория около идеята, че бебето проектира своите труднопоносими емоции на страх, болка, объркване, дискомфорт итн. върху своята майка. Майката усеща тези емоции и ги интроектира, но не им реагира първосигнално. Вместо това ги задържа (holding), смила ги ментално и ги връща към бебето в структурирана и преработваема за него форма. Така бебето вече може да ги интегрира като свои. Отнесен към психотерапията този принцип осигурява път към рефлексия на клиенти с екстремни, дълбоки травми, които иначе не успяват да ги вербализират и изобщо да работят с тях инструментално. И Уиникът, и Байън, и Мелани Клайн виждат необходимост както от позитивни, така и от неприятни емоционални състояния у бебето за неговото здравословно развитие.

Систематично протичащото удържане в Естествената психотерапия води до постепенно развиване на способност у клиента сам да преобразува непоносимите чувства в умерено, приемливо и обикновено-необикновено преживяване. Настъпва овластяване на Аз-а посредством идентификация с психотерапевта. Естественият терапевт, който умее да удържа, не сдава отговорността на позиция си. Клиентът пък спира да дели емоциите на позитивни и негативни. Те всички вече са приети и поради това готови за асимилация.

Коментирай и харесай Коуч Тео във фейсбук и в YouTube, за да видиш първи новите публикации. Сподели с приятели, които биха могли да извлекат нещо полезно за живота си. Благодаря ти!

Етика и естетика в психотерапията

Написах тази статия в рамките на обучението си по Естествена психотерапия. Приятно четене!

За да има висока ефективност в Естествената психотерапия, е нужна комбинация от елементи. Основен план е съчетанието между нивото на процеса на терапевтично въздействие от една страна и рамките, в които то се осъществява, за да остане обозримо и трайно от друга. Тези два водещи принципа се преплитат в магическа синергия. Условното разделение на две има множество измерения. Първият принцип ще наречем естетически, защото той се отнася до следните аспекти на взаимодействието между терапевт и клиент: емоционален обмен, обгръщаща сърдечност, спонтанност на работата, интуитивно сътрудничество и свързване, сближаване и доверие в контекста на душевния танц, както и благотворенето, уповавайки се на любовтa. Втората норма в хода на работа е организиращата и последователна линия на етиката. Тук отнасяме всичко, което подлежи на мярка, планиране и контрол в терапията. Например чисто формалните и времеви параметри на консултиране; аналитичния, интелектуален облик на взаимодействието; волята и налагането и в отношенията.

Двата естествени когнитивни потока, които тук обособяваме, са известни от древността като обект на любопитство както за елинските философи, така и за индийските. Според гледната точка можем да оприличим етиката и естетиката съответно на мъжки и женски подход заради типичната им същност. Първата (етиката) държи на директното и последователно разгръщане, на дисциплината и строгостта в границите. Естетиката от своя страна по-скоро излъчва красотата в привличането и духовното сливане на двата субекта по пътя на лечебната трансформация.

В индийските философски учения принципът на сърдечното обгръщане и медитативно смълчаване и блаженство, които също имат съществена роля в психотерапия, се нарича ананда. В този смисъл Естествената психотерапия е помитаща съзидателна сила, свободна спонтанно да обгърне клиента в качествено друга, плътно плодородна реалност. Идеята за тапас, която по-силно кореспондира с етичния принцип, пък въплъщава устремения натиск по посока на адаптацията, нормирания план за действие и настъпване, разчистването на непроходимата вътрешна джунгла стъпка по стъпка в проправянето на път към душевното Ел Дорадо.

Ананда можем да сравним с трансформиращата тантра, където усещането за единство е всепоглъщащо. Дъхът, тялото и преживяването стават самостоятелни, потопени в пълно доверие към заобикалящия ни свят. Оставяме енергията на живота грижовно да ни замеси наново, да промени нашата психокулинарна рецепта, позволяваме на излишното да изтече встрани и си даваме време съдържателно новата жива смес от психологически наличности да узрее и втаса. Тапас повече подхожда на философията на йога – последователност в пътя, безброй повторения, градация, baby steps и усилия по предварително известна програма за изпълнение.

Особено интензивен и естетически обусловен в Естествената психотерапия е процесът на пренос. Теоретично с това понятие обозначаваме възприемането, овладяването от страна на клиента на позитивни, конструктивни, здравословни модели, нагласи и поведения, които терапевтът демонстрира чрез характера си. Със своята отвореност, уязвимост и копнеещо доверие клиентът прави възможно осъществяването на един дълбоко сърдечен обмен в посока към себе си – подмяна, обновление, ъпдейт на собствените маладаптивни схеми от предишния си социален опит и обектни отношения. Затвърдените от авторитети и значими възрастни по време на детството когнитивно-афективни интроекти отстъпват на здрави аналози, които терапевтичната работа предава с помощта на богат арсенал от техники и подходи. Красотата на резултатите обаче се изразява най-вече в живописта на това единение и сплотеност в психичното резониране; със съпътстващите ги странични ефекти на вдъхновение и възторг, усещане за олекване и облекчение, които клиентът изживява. За да поощри питателната среда и зададе добър ритъм на работа, естественият психотерапевт активно и премерено дозира процеса на пренос (в психоанализата позитивен пренос) на всички нива. С което утилизира своето максимално емпатично отдаване на терапевтичната връзка с клиента, наричана в трансперсоналната психология недуално единство.

Процесът на пренос не е самоцелен и има своя смисъл доколкото той е полезен. В случай че клиентът няма възможност да удовлетвори потребностите си за любов и близост в своя социален кръг, е възможно преносът да прерасне във влюбване в терапевта. За да няма произвол и изпускане на отговорността, от помощ са някои етични аспекти на терапията, сред които рамка, лимитираща във времето; стройна структура и движение към конкретни цели и решения. Ако влюбването не надхвърля определена степен и клиентът разполага с нужния когнитивен капацитет, то може да се използва за преработване на проекциите върху терапевта, чиято асимилация клиентът да превърне в израстване. Идеализираният образ, който бива наложен върху терапевта, е изцяло продукт на несъзнаваните клиентските очаквания и представи за общуването с интимен партньор. След като те бъдат процесирани в контекста на конкретната ситуация и бъдат сведени до заземената реалност на терапевтичното отношение, клиентът добива и разширява своето самопознание, а новоразкритият психичен ресурс е добре дошъл за продължаващата психологическа работа. По-рядко, когато влюбването е твърде интензивно, се налага прекратяване на терапията и пренасочване на клиента.

Не е изключено и терапевтът да се влюби в своя клиент и тогава етичната рамка също бива прекрачена. Това се случва, когато стремежът на терапевта за емоционално съзвучие, с чиято помощ да бъде постигната позитивна промяна у клиента, загуби почва под краката си и се измени във влюбване. Обикновено можем да приемам едно такова развитие за необходимост от допълнителна работа от страна на терапевта по собственото си емоционално съзряване, дефицитите в социалния опит, както и вътрешнопсихичната си стабилност. Ако позитивният контрапренос надхвърли своята конструктивна функция и разгръщането му стане необозримо, най-уместно е клиентът да бъде пренасочен към друг консултиращ колега.

За поддържане на успешна дейност, терапевтът има нужда от светкавично бърз ум и висок коефициент на интелигентност (IQ), тъй като в психотерапията са ангажирани почти всички когнитивни и метакогнитивни процеси. От психолога се изискват също отзивчива и дружелюбна памет, както и високи показатели по параметрите на вниманието. Последното е наложително поради траещият часове работен ден на терапевта, запълнен с аналитична и синтетична мисловна обработка на информация. Важно е терапевтът да вижда мигновено и цялостно психичните образи и мултидименсионални пейзажи, които клиентът може да разкрива само линейно и постепенно заради лимитите на езика. Тази интуитивна способност му позволява своевременни малки или по-сериозни интервенции в терапевтична посока. Сполучливото обединение на мощни когнитивни способности и дълбока любяща сърдечност у психотерапевта водят до директно преживяване и познание за вътрешния свят на клиента. На фона на тези предпоставки споделеното пътуване във визията на мъдростта става не само възможно за клиента, но и силно удовлетворяващо за помагащия специалист.

За клиента също важи да има обширен потенциал за осъзнаване спрямо вътрешните си разговори и автоматизми, тъй като емоциите се повлияват до голяма степен от мислите. За щастие, до тях достигаме и през тялото, дишането и поведението. В крайна сметка високите интелектуални способности са нужни и на клиента с оглед на един траен и всепроникващ терапевтичен резултат. Пълноценното участието в терапевтичния процес, разбира се, е благоприятствано и от редица други фактори, чиято наличност изследваме с мотивационното интервю. В идеалния случай, при среща на клиент и терапевт с висок интелект в условия на доверие и мотивация, последователни усилия във времето итн. работата на така формираната диада е вдъхновена от достъпа до дебрите на човешката природа, колективните и недра и разцъфтяващия, разтърсващия творчески потенциал за лична промяна.

Когато клиент и терапевт си паснат интелектуално, не е изключено да се прехласнат в празни мисловни разходки без терапевтична стойност и странствания в света на менталното. Етичният принцип задължава специалиста да задава терапевтичната посока и предпазва клиента от отклонения от този сорт. Без да вижда вторичните печалби от невротичното си състояние, клиентът се намира в капана на своите рационализации. При ниско ниво на мотивация за промяна интелектът работи на празен ход в безброй други защитни механизми и когнитивни изкривявания. Отговорност на терапевта е да ги регистрира и поднася на своя клиент като храна за размисъл. Допирът с тях и опознаването им от клиента улеснява тяхното осъзнаване и корекция. При посредствено интелектуално ниво на клиента трябва да се внимава за емоционалните реакции, възможни и от двете страни, поради проектираните очаквания на терапевта клиентът му да има висок интелект и тези на клиента за постигане на траен терапевтичен ефект. Решение тук е работа на или около интелектуалното ниво на клиента дори това да налага по-опростен подход.

Научната основа на психотерапевтичната методология, както и нейната обозрима, последователна структура позволява на клиента да преживее стабилност, прикрепяйки своите колебливи и непредвидими психични съдържания към установената „постройка“ на терапевта. Прилагането на подходящи методики и инструменти тогава носи успокоение и внася ориентир сред бушуващите емоции, фрагментираните и непълноценни когнитивни процеси, на фона на властващите житейски неблагополучия. Основна роля за преминаването от мотивационни към действени потенциали, разбира се, заема харизматичната и зряла личност на терапевта, която води клиента напред, поддържайки висок емпатиен синхрон.

При работа с психотелесни и трансперсонални методи напр. дихателни практики, молитва, метидация или хипноза клиентът преживява душевен екстаз. В него се разкрива вяра и сила сам да сътворява съдбата си. Провеждането на клиента през тези опитности разкрива у него взор към неподозирани до сега възможности за взимане на решения и предприемане на действия там, където в миналото е тегнала плоскостта на ежедневието. Макар да са терапевтични сами по себе си, в Естествената психотерапия прилагаме биоенергетичните и транс-персонални похвати и предизвикани състояния в психотерапевтичната рамка и канализираме ефекта им в терапевтична посока.

Факторът на личността на терапевта, неговата зрялост и сила на психична енергия носи основното лечебно въздействие в терапията. Влиянието му е по-важно от конкретния използван метод. Със своята личностова интегрираност и творчески потенциал той отмива пластове невротичност у клиента, докато се покаже блясъка на героя, докато от пепелта се възроди новата Феникс, млада и силна. При всеки клиент пътешествието по пътя на психотерапията е неповторимо. Влаганите методи също са различни; с времето възникват собствени, често нови и гениално обикновени. Еднакво богато и мощно трябва да остане любящото присъствие и емпатично акордиране на терапевта. Именно тогава клиентът изоставя илюзиите и започва да разглежда проблемите си като обогатяваща житейска опитност.

Коментирай и харесай Коуч Тео във фейсбук и в YouTube, за да видиш първи новите публикации. Сподели с приятели, които биха могли да извлекат нещо полезно за живота си. Благодаря ти!