Пиано ли си или цигулка?

Здравейте и благодаря, че се отбихте!

В рамките на обучението си по Естествена психотерапия написах тази статия за характеровата трансформация в обучителния процес. Публикувам откъс от нея.

Това домашно го отлагам открай време. За мен не е смислено да напиша какво да е. Тези задания са възможност. Огромна възможност са, защото често ги преживявам разтърсващо. Самото писане е като катализатор на вътрешните ми процеси. Съвсем допълнително към интелектуалното пренареждане на понятията и взаимовръзките. Гледам назад към всяко домашно с благодарност, че ми е поставено.

Бях решил, че ще работя по тая тема от самото начало. От първата седмица и хвърлях по едно око, за да видя дали имам нужната нагласа да започна. Цял месец не настъпваше момент за писане. По-рано тази вечер обаче ненадейно научих нова дума. Не мисля, че стана случайно. Свързах я с понятие, което се използва изобилно в Естествената психотерапия. Затова реших да разуча нещата и в крайна сметка да я положа в основата на текста ми.

В съглашение ли сме?

Думата, която чух, от мой близък човек (професионален музикант), е акордьор. Орлин Баев, основателят на нашата школа, често говори за акордиране и съм го приел за основен термин. В началото не бях сигурен какво означава. Първата ми асоциация е с буквалния превод от холандски, който говори за „съгласие“. Akkoord в ежедневна си употреба означава „съгласен съм“, но в по-книжовен контекст имаме „съглашение“, „съвпадение“, „припокриване“.

Малко по малко навлизам в нюансите на тази дума. Преди два часа се зачетох за чисто музикалното и значение. Разкри ми се необятно богатство от метафори и аналогии, валидни в изумителна степен за процеса на психотерапия. Акордьор е професията на онзи занаятчия, който настройва и ремонтира пиана, рояли и клавесини (клавишни). Този пък, който прави същото със струнни инструменти, се нарича лютиер.

Ще навляза в дълбочина и директно ще съпоставя психотерапевтичния учебен процес в Естествената академия с акордирането, професията на психотерапевта с тази на акордьора. Такава илюстрация буди моето любопитство и създава искра във въображението ми. Ще си позволя да цитирам един от най-добрите акордьори в България (статия от вестник „Сега“, неясна дата на интервюто) – Константин Босилков:

„Основната работа на акордьора е действително да настрои инструмента да работи. Но това е само малка част от занаята. За да се занимава с тази професия, човек трябва да умее да борави с механика, да може да поправя разни дървени и метални части, да разбира от дървообработване, от металознание итн. Не на последно място – да има ухо.“

Не е ли така и в нашата професия? Не е ли акордирането на музикален инструмент, което може да включва пълно реконструиране и реставриране, съвършената метафора за трансформирането на една индивидуална психика? Човек се променя, настройва се да звучи прецизно и красиво, поддържа гласа си динамичен, съхранява своето тяло – отначало с помощта на естествен психотерапевт, а по-натам все по-самостоятелно. Вслушваме се в клиента, учим клиента да се вслушва в себе си; заедно резонираме, взаимно се интонираме!

Пиано ли си или цигулка?

Синхроничностите изглежда не свършват тук – една от съставните части на цигулката например се нарича „душичка“ (онази, която пренася вибрациите, идващи от струните към долната дъска на цигулката и обратно), а импулсът за тази статия дойде при мен именно от утвърден цигулар.

Дори при цигулката, китарата итн. допирът със струните да е пряк и видим, а всеки тон да е произведен от контакт с отделна струна, при клавишните съвсем не е така. С помощта на сложна механика натискането на определен клавиш активира няколко струни (обикновено три), които са скрити дълбоко в корпуса на самия инструмент. Така понякога натискането на пословичните ни бутони води до очевиден резултат, явна връзка и израз в поведението (при цигулката), а друг път един стимул задейства на пръв поглед неразгадаема психична реакция и поведение, където множество вътрешни „струни“ вибрират в комплексно общо звукотделяне (например при пианото).

Някои от нас не забелязват, че звучат фалшиво (несъответно), че са изгубили своя център или че той се е поизместил. При пианото височината на тона се променя в следствие на това, че в хода на времето струните му се отпускат или пренатягат. Въпросът опира до напрежението, до степента на тяхното опъване и напрегнатост, също както при вътрешнопсихичните процеси.

Оставени на себе си, те търпят низходящо развитие, което и в двете сфери води до щети, понякога трудно поправими. Отново като при музикалните инструменти акордирането на душичката (с посещение на психолог например) е необходимо по-често при по-силно натоварване, интензивна употреба и претоварване.

Интересно в съвременните разбирания в акордирането на едно пиано е, че целта не е то да бъде настроено прецизно според изначалната честота на всеки тон (въпреки че в миналото е имало такъв подход). Не се работи догматично и по шаблон. Напротив, прието е да има леки обагряния и изкривявания на отделните тонове (иначе някои от тях не биха звучали приятно), които обаче постигат балансирана звукова картина за конкретния инструмент. Започва се с основната октава, по която се нагаждат другите в името на едно цялостно и завършено звучене. Всеки инструмент се разглежда като уникален и несъвършен – не работим ли и ние така с всяка човешка индивидуалност? А именно, красиво оцелостяване вместо работа по калъп…

Коментирай и харесай Коуч Тео във фейсбук и в YouTube, за да видиш първи новите публикации. Сподели с приятели, които биха могли да извлекат нещо полезно за живота си. Благодаря ти!

Трансферно удържане в Естествената психотерапия

В рамките на обучението си по Естествена психотерапия написах тази статия за различните проявления на трансферното удържане. Приятно четене!

Основен въпрос в психотерапията са уменията на психотерапевта да регистрира и удържа трансферните проекции на своите клиенти. Тези способности са необходима предпоставка за ефективност и резултатност на психотерапевтичното взаимодействие. В настоящата статия нека навлезем в дълбочината на този процес и изследваме неговата значимост.

Идеята за удържането (поради превода на понятието съществуват известни неясноти кой го използва първи и какво значение влага в него) има своето начало в принципите на австрийският психиатър и основател на психоанализата Зигмунд Фройд. Според Фройд е важно психоаналитикът да регулира преживяването на страдание от страна на пациента си, като му предоставя безопасно пространство. Тук се имат предвид своеобразната болка и страданието, пробудени от самия процес на психотерапия. За да не бъде излекуването на психологическата рана (травма) по-болезнено от самата рана…

И така въпреки очакванията на клиента той да понесе облекчение от съвместната си работа с психотерапевт, се оказва, че ходенето по този път също е мъчно и пропито със страдание (екзистенциална тревожност, д-р Пламен Димитров). Ролята на специалиста тук е да гарантира такъв психодинамичен обмен, който да позволи воденето и продължаването на терапията по посока осъществяване на нужните оздравителни промени у клиента. Без тя да става твърде непоносима.

В класическата психоанализа днес наблюдаваме едно тясноспецифично и донякъде стерилно отношение между аналитика и неговия пациент. В Естествената психотерапия обаче емпатичното акордиране, любящото окуражаване и автентичната подкрепа на клиента въобще не са професионално табу. Общуването с клиента и въздействието преминават през присъщата на всички нас общочовешка способност за топло свързване.

Трансферните сили, с които е пропита психотерапевтичната динамика, улесняват клиентите във фантазното формиране на очаквания, техният терапевт да ги обезпечи със спасение и безгранична благодат. Реални резултати, разбира се, биха могли да възникнат само в следствие на отговорността на клиента да живее своя живот без идеализация и след отстраняването на собствените си невротични обструкции да агира овластен от мъдрост и едновременно с това в любящо смирение.

Удържането по същество се състои в невписването от страна на психотерапевта в тези зачислени му клиентски надежди и самозаблуди. За тази цел той първо е отмил догматичната вяра в абсолютното вездесъщие на терапевтичния метод. Запазвайки своята интрапсихична и поведенческа автентичност, терапевтът създава нова питателна социална ситуация в диадата на психотерапията, където ведно съжителстват емпатийноискрено желание за подкрепа и приземеност на собственото пряко участие (и това на професионалния метод) в житейската промяна на клиента. Естественият психотерапевт не би изтъргувал, не би заменил своя проектиран в сътрудничеството вътрешен център срещу социални награди, одобрение или възхвала.

Контратрансферът също подлежи на наблюдение и тук вече смислово различно удържане. Много по-уместно в терапията е психологът да стои на дистанция от субективния житейски сценарий на клиента си, без да въплъщава някой от неговите възникнали в първите години анимирани обектни образи. През зрялото удържане на съпътстващата това усилие фрустрация той спомага отсяването и утаяването на когнитивните скриптове на клиента, за които се търсят възможности и решения.

Клиентът от своя страна също има нелеката задача да издържи пропукването на своите инфантилнопреносни очаквания, че специалистът ще конструира и съгради промяната вместо него. Спомням си като че ли беше вчера един такъв момент от моя личен анализ, когато аз в някакъв квадратен опит за равносметка на хода на терапията изисках от моя терапевт своята „предплатена“ промяна. Последва гръмотевично автентичен отговор с посланието, което вплитам и в настоящата статия, перифразирам: Копеле, в терапията просто няма „хайде ти вместо мен“!

Смея да опиша в повече детайли преносните сили спрямо психотерапевта. Те могат да се изявят, както в случая при мен самия в клиентската роля, особено интензивно по отношение на най-болезнената житейска трудност, най смислово и времево натовареното поведенческо предизвикателство. Преживяването ми в този момент е сред най-ярките в моя живот; то е сред миговете, които полагат нова плоскост в мисленето и отнасянето към процеса на психотерапията и действителността изобщо.

За един опитен терапевт моментът също е преломен, основен акцент обаче бележи как преносните очаквания биват изразени, формата на експресия. С дълбоконеосъзнат садизъм, както преди 15 години сторих аз, или със зряла готовност в отговор да бъде чуто уточнението на психотерапевта в по-подходящ рифрейм. Каквато нагласа изрази мой клиент онзи ден още по време на първата ни работна среща.

Решаваща за утвърждаването на понятието удържане в психоанализата е работата на британските психоаналитици Доналд Уиникът и Уилфред Байън. Уиникът описва средата на удържане (containment) като стадий на развитието, при който новороденото в своето съзнание още съставлява неделимо единство с майката. Смисълът на майчинското удържане е любящо да обгрижва малкото дете, предпазвайки го от по-късно настъпващото разбиране за два отделни индивида. Тя не бива да допуска до детето да достигне вест за предотвратените опасности или неуредици в отглеждането му (например при набавянето и приготвянето на храната) – целта на тази фаза е да фасилитира развитието на автономия. Аналогично Уиникът аргументира нуждата от удържане и в регулярната психотерапия.

Байън пък концептуализира своята теория около идеята, че бебето проектира своите труднопоносими емоции на страх, болка, объркване, дискомфорт итн. върху своята майка. Майката усеща тези емоции и ги интроектира, но не им реагира първосигнално. Вместо това ги задържа (holding), смила ги ментално и ги връща към бебето в структурирана и преработваема за него форма. Така бебето вече може да ги интегрира като свои. Отнесен към психотерапията този принцип осигурява път към рефлексия на клиенти с екстремни, дълбоки травми, които иначе не успяват да ги вербализират и изобщо да работят с тях инструментално. И Уиникът, и Байън, и Мелани Клайн виждат необходимост както от позитивни, така и от неприятни емоционални състояния у бебето за неговото здравословно развитие.

Систематично протичащото удържане в Естествената психотерапия води до постепенно развиване на способност у клиента сам да преобразува непоносимите чувства в умерено, приемливо и обикновено-необикновено преживяване. Настъпва овластяване на Аз-а посредством идентификация с психотерапевта. Естественият терапевт, който умее да удържа, не сдава отговорността на позиция си. Клиентът пък спира да дели емоциите на позитивни и негативни. Те всички вече са приети и поради това готови за асимилация.

Коментирай и харесай Коуч Тео във фейсбук и в YouTube, за да видиш първи новите публикации. Сподели с приятели, които биха могли да извлекат нещо полезно за живота си. Благодаря ти!

Оралният характер

В рамките на обучението си по Естествена психотерапия съставих този текст за една от главните и преобладаващи характерови структури. Приятно четене!

Основните описателни характеристики на оралния характер произлизат от типичното за този клъстър личностни прояви травмиращо събитие, реално или въображаемо, което тук е изоставянето, безлюбната самота. В съществото си, в своето ядро динамиката на „оралката“ се предопределя от вътрешната липса на емоционална самостойност, зрялост и интегритет. Липсата на собствен център на любяща грижа, прегърната принадлежност и безусловна сигурност. Вместо тях в гърдите зее огромна дупка, през тях се проточва обемен цилиндър на оскъдица и пустинна празнота. Постапокалиптична пустош, нищо стойностно и ценно тук не смогва да върже цвят.

Този ужасяващ душевен свят на самота е завладян от нерешителност, преживявана от самия човек и изразявана навън като ажитирана безпомощност. Властва страх, че без другия на тази планета няма живот, няма оцеляване (което обяснява известната предразположеност към паническо разстройство и агорафобия). Оралната личност се задвижва към останалите жадна да се вкопчи, да се захване в спасително тяло и така да си гарантира съществуване. Това е нейната маска – закачане, висване, заключване на важния друг в някаква непълноценна, почти биологична симбиоза, с чиято помощ да преодолее самотата. Самотата – самата Смърт. Оралната личност не умее да понася самотата, в нея тя трагично агонизира; пържи се и цвърчи в страхове от болести, аварии и безпомощност пред настъпващия край (на света).

Суеверията и фатализмът са възможни проявления на една оралност. На повърхностно ниво те са зов за помощ и подкрепа. Изразяват болезнена нужда от закрила и опора. Без тях наистина настъпва най-лошото. Съответна на тази картина е и динамиката на отношенията, които има оралната личност. Изгарящият страх от изоставяне формира връзка на зависимост, която оралният „продава“ на света като самопонятна версия на любовта. Въпреки нарушената или тотално неналична автономност имаме изискващо и поставящо условия паразитиране без привнасяне на истинска стойност във взаимоотношенията. В отчаяни опити за контрол се натрапва невротичното желание за постоянно присъствие на другия. Нарушаването на чуждите граници е заложено в тази динамика и общо взето неминуемо.

Важно е да разберем, че страхът да не си обичан се преживява от оралната личност като унищожителен. Често в комбинация с непоносима ревност, той може да принуди оралния човек да изостави своя партньор, за да предотврати собственото си изоставяне. Но не и преди да има на разположение нов гостоприемник. Описаното до тук поведение е придружено от опростена визия за реалността и околните. Нещата са винаги или-или: добър/лош, болка/удоволствие, черно/бяло. Тази склонност към поляризиране не оставя място за нюанси. Затова във вербалната аргументация, присъща на оралния характер, лесно разпознаваме защитните механизми, с които той най-често си служи, а именно интелектуализация и рационализация.

Оралката директно осъществява дълбоко емоционално сливане с човека срещу себе си и затова обича да общува. В това обаче той е безпомощен и уязвим, защото може да емпатизира само болестно и незряло. Заради неумението да се заявява и поставя граници тук той поема изцяло както радостта от екстаза, така и разкъртващата болка на другия.

Възможните предпоставки за формирането на орален характер са донякъде общи и спекулативни, но дават добри насоки за терапевтирането на клиент с такъв компонент в личността. Първата група от условия говорят за свръхпротективност от страна на родителя и отнемане възможността на детето да се справя в непозната среда, например извън семейството. Такъв родителски стил на възпитание може да корелира и със свръхобгрижващо поведение. Втората евентуална предпоставка е недостатъчното гушкане на детето и като цяло неудовлетворяване на неговата сензорна потребност, основно от обич и допир. Именно в тази фаза на детското развитие (орална/сензорна), от раждането до първата година на инфанта, се стига до неразрешена фиксация и засегнатите вече последствия.

Според американския психолог Джефри Йънг на оралността са присъщи четири отчетливи схеми, които ще разгледаме обобщено, макар вече да ги изложихме описателно в предходната част. Йънг ги систематизира така:

  1. Зависимост/Некомпетентност.

Убеждение, че не можем да функционираме пълноценно самостоятелно. Че без помощ не бихме могли да се грижим за себе си, не можем да се справим с ежедневните задачи, не можем да преценяваме правилно обстоятелствата. В оралността тази схема се преживява като безпомощност.

  1. Уязвимост на нараняване и болест.

Казано по-свободно, тук имаме страх от това небето да се сгромоляса върху нас. В конкретика страховете заемат три категории: а. страх от здравословни неблагополучия (например болести) б. загуба на емоционален контрол (полудяване) в. страх от битови аварии, природни бедствия, поголовно насилие, световен апокалипсис и пр.

  1. Вкопчване/неразвит Аз.

Емоционална преплетеност с важните други и несамостоятелност (преживяна като безпомощна непълноценност) вместо автономно социално функциониране. Усещане за двупосочно вселяване и емоционална неразделност с близките, породено от липса на психична диференцираност. Крайните форми са чувство за безперспективност и липса на смисъл в живота.

  1. Провал.

Вярване, че провалът е неизбежен. Усещане за неадекватност във всички сфери на личния, социалния и професионалния живот. Често имаме убеденост за липса на базови умения за справяне, усещане за неудачност, предстояща лична гибел и разруха.

Разбира се, не бива да стигматизираме оралния характер като неспасяем случай. Напротив, като всеки друг от условно разграничените от Бернаскони характери той минава през трансформация, достигайки здравословни еквиваленти на маладаптивните си наличности. Етикетът на преработената му форма е „емпат-лечител“. Емпатът-лечител е овладял енергията на движението смирено доверие (здраво подчинение), в плана на Естествената психотерапия прилежащо на любовта. От тази позиция на доверие към самия себе си, той може да се довери и на другия. Това му освобождава пътя към удовлетворяването на неговите най-съкровени потребности: любяща заедност, безусловно приемане, общностна съпричастност, любящо единяващо сливане.

Емпатът вече е същинско въплъщение, извор на любовта. Той има уравновесена връзка с нея, като и позволява да тече навън и бъде споделяна, защото чувства директно. Даването му е сърдечно, подтиквано от напиращата отвътре радост, свързана с него. Заради директната си фина свързаност с „ти“ обекта мигновено реализира дълбок сърдечно-енергиен синхрон, с което печели и привлича хората. Поведението му е самостойностно, потапянето в самотата преработено и комфортно – емпатът представлява добра компания на самия себе си заради превръщането на несигурната му амбивалентна привързаност в сигурна… свързаност.

В комуникацията емпатът-лечител вече умее да се заявява, макар това да му коства известно усилие. Връзката с реалността е отлична, живата му спонтанност хваща за ръка препланирането и го повежда към кръшни хора̀. Емпатът има умерен темперамент навън и навътре. Екстраверсията и интраверсията са еднакво добре изразени; пътят е чист и широк както към потапянето в собствената душевност, така и при насочването на либидото към средата. В преработената си версия обаче локусът на контрола се измества навътре – към едно убеждение за реална автономност, висока способност за самообгрижване и вътрешна осъзнатост.

Коментирай и харесай Коуч Тео във фейсбук и в YouTube, за да видиш първи новите публикации. Сподели с приятели, които биха могли да извлекат нещо полезно за живота си. Благодаря ти!