Въздишка на облекчение

Здравейте и благодаря, че се отбихте!

Когато една ненадейно обикновена утрин се събудиш в спокойствие и с изненада забележиш, че не те боли там, където те боляло, подръпвало и схващало през последните 20-30-40 години. Когато усетиш, че вече я няма тревожността и вече никой не те стиска за гърлото. Когато спреш и потърсиш своя вечен спътник болката, но нея я няма, без да знаеш защо. И въпреки нейното отсъствие виждаш, че светът е безопасен без нея – тя няма вече от какво да те предпазва. Няма повече печалба да ти носи, няма защо да определя живота ти… Тогава удовлетворението от това неочаквано изцеление и облекчение е съвсем същото, каквото от всяка друга мимолетна болежка или сърбеж. От всяка друга излишна маса, която съзнателно бихме изхвърлили на мига.

Виждаш как дори не е важно кое точно е донесло това излекуване, защото може би то всъщност е просто освобождение и не е донесено от лекарство, таблетка, която да препоръчваме на всички. На която да станем сляп пазарен представител. Нека то остане в тайнство, но да си засвидетелстваме ефекта на грижата, която сами си даваме и сме си дали по пътя в търсене и лутане към тази свобода.

Фокусът в това да съм добър към себе си и да чувствам как сам се прегръщам и се обичам заедно с болката и страховете си. Именно те съграждат нашата човешка стойност в силна степен. Те са суровата непреработена форма на това удовлетворение, щастие, което един ден идва ненадейно и ни осветява така неподготвени.

Годините в болка разкриват безмерното богатство на уроците, които един ден узряват или може би за които ние един ден узряваме. И да, удовлетворението от липсата на болка може би е слабичко, няма викове „Успях“ или „Победа!“ – вероятно също толкова слабо както, ако бяхме носили болката само ден от живота си. Въздишката на облекчение трае точно толкова, колкото една въздишка. После отговорността ни да живеем по потребностите си, включително по онези, които не сме се осмелявали да достъпим, отново ни вика. Уроците от тези дълги години на страдание и неудобство – те са богатството, те са смисълът, те просто са Пътят.

Неведомият път. Не бягаме от лекарствата, но и не се спасяваме в тях. Не се тресем от алчен копнеж към спасението. Ходим бавно и умерено към дълбочината на болката, защото там е изворът на личното ни освобождение. Понякога минават години преди отпускането… понякога цял един живот в ненужна борба и опълченство.

Коментирай и харесай Коуч Тео във фейсбук и в YouTube, за да видиш първи новите публикации. Сподели с приятели, които биха могли да извлекат нещо полезно за живота си. Благодаря ти!

Отношението ми към смъртта

В рамките на обучението си по Естествена психотерапия написах тази статия за отношението си към смъртта.

Започвам да пиша тази статия през горещи сълзи, потопен в океан от любов, безмерна красота и необятна благодарност. Часът е 4:27 сутринта и съм буден вече поне час и половина, за да туптя в завършването, достигането на финала на една от многото пътеки на простосмъртните. Сега в момента съзерцавам красотата на смъртта в раздялата, в промяната, в нейното осмисляне и интегриране. Това е отношението ми към смъртта. Нося способността да виждам покоя във вечния кръговрат, символизиран от смъртта. И тази сутрин съм свързан с него.

Смъртта е в продължаването по друг път, което наричаме раздяла. Колко невероятно възнаграждаваща е раздялата! Само пълната раздяла, отпускането в тази смърт носи цялостно разбиране на Другия. В тази символична смърт се ражда ресурс безусловна любов, която да отправим към себе си и към следващите си спътници в живота. „Ей, ти – Другия. И ти, и аз сме същото, приятелю. Приятелко! Шансът ни събира, а смъртта и промяната ни свързват завинаги. В притихнала, всеизпълваща сърдечна благодарност и любов. Далеч отвъд думите… Хванал съм ръката ти, държа те за ръка в сърцето си.“

В последните седмици чувах смъртта – в медитацията си, в която се гмуркам все по-безшумно и смело; усещах смъртта в тишината по стерилните коридори на Пирогов; изпитвах смъртта в екстаза, във вечността и дълбочината на космическата му бездна. И там има само един покой, едно приемане… неописуемо красиво е! Защото смъртта повече не ми носи страдание в раздяла, откъсване или отнемане, тя носи само живителна промяна. Изпод овъгленото изниква зеленина, която сияе и расте.

Като дете родителите ми зорко ме пазеха от това да съзра лика на смъртта. Може би заради това разделите ми по-натам в живота не бяха завършвани. И за мен промяната е била толкова несвойствена. Промяната е океан, който мощно ни носи в своите течения. А плаването е в наслада, когато е без страх. Родителите ми не ме взимаха на погребения, докато не станах млад мъж, който сам знае дали иска да присъства на изпращането. Те изцяло ме изолираха от тъгата, каквато обаче аз така или иначе носех в одежди на депресия. Вероятно смъртта и раздялата те са преживявали дисоциирано, като болезнени и непоносими. И така стана, че тогава аз не се научих да разбирам близостта със смъртта, нито вътрешната сила за промяна – единствено знаех колко болят имагинерното изоставяне и самотата.

Преди минути се връщам от църквата, която открих в квартала по време на вечерните си разходки из пандемията. Втори път вече влизам в нея. Църквата е нова и атмосферата не тегне. Въпреки че е масивна, не е мрачна и достолепна като другите стари църкви, в които съм влизал. Но и в нея има покой, днес бях там, за да отправя молитва, без да съм съвсем религиозен. В приемането на постоянната промяна, аз мога веднага да започна своята молитва и тя не е в страх. Нито от смъртта, нито от раздялата или изоставянето. Аз само помолих в благодарност красотата и любовта, които виждам и усещам, които тия дни ме обливат, да бъдат споделени и дадени на повече хора. Да бъде Твоята воля.

Има много такива, които не се страхуват от смъртта. Например тези, които поддържат градинките с цветя в междублоковите пространства. Хората, които остаряват с топлина в сърцето и продължават дори някой да не разбира смисъла на общата цветна градинка. По пътя обратно към къщи мислех за това, че ми идва леко да говоря на хората около мен (особено на непознатите) сякаш това ще им е последното нещо, което някой им каже. Струва ми се, че реагират и ми отвръщат с радост, като че ли наистина това ще им е последното. Защото думата ми в любящо смирение отеква и се чува.

В чуждата смърт не остава какво освен да се помирим с отишлия си. Тогава като че ли е по-лесно. Единствено собствената смърт обаче ли ще ни донесе помирение със съдбата, теглото, негодуванието от късмета ни в космическата лотария? Сетния си час ли да чакаме? Не бива да е така. Не бива да чакаме кончината си, за да ни стане просто. Помирението със себе си или към който и да било можем да проявим приживе. В смирение пред величието на Живота и Смъртта. Неизменните, неделимите сили, пред които сме малки. Оцелостяването ни прави готови за смъртта, разплатили или пък опростили всичките си сърдечни сметки и вересии с човечеството. Защо ще се прощаваме с обичания свой друг чак когато той се спомине? Честичко да позволяваме първо на нас да ни е просто, а от там и на всяко друго Боже „Ти“.

Спомням си първия момент, в който съзнателно си дадох сметка за страха си от самотата. Бяха минали години, откак затъвах в нея. Бях студент и всъщност животът ми се нареждаше, когато изведнъж през мен премина студената тръпка: „Ами ако нещата се върнат, както бяха?!“ Вече през мен не минават подобни трусове. Вече прегръщам всеки слънчев лъч, осмелил се да прекъсне снежната мартенска мъгла. Все по-често ми се услажда този привидно незначителен момент, като сладък залък. Споделям го и съм благодарен, че срещам и други, които си позволяват да дишат в доверие към неизвестното, промяната, бъдещето, смъртта.

Коментирай и харесай Коуч Тео във фейсбук и в YouTube, за да видиш първи новите публикации. Сподели с приятели, които биха могли да извлекат нещо полезно за живота си. Благодаря ти!

Трансферно удържане в Естествената психотерапия

В рамките на обучението си по Естествена психотерапия написах тази статия за различните проявления на трансферното удържане. Приятно четене!

Основен въпрос в психотерапията са уменията на психотерапевта да регистрира и удържа трансферните проекции на своите клиенти. Тези способности са необходима предпоставка за ефективност и резултатност на психотерапевтичното взаимодействие. В настоящата статия нека навлезем в дълбочината на този процес и изследваме неговата значимост.

Идеята за удържането (поради превода на понятието съществуват известни неясноти кой го използва първи и какво значение влага в него) има своето начало в принципите на австрийският психиатър и основател на психоанализата Зигмунд Фройд. Според Фройд е важно психоаналитикът да регулира преживяването на страдание от страна на пациента си, като му предоставя безопасно пространство. Тук се имат предвид своеобразната болка и страданието, пробудени от самия процес на психотерапия. За да не бъде излекуването на психологическата рана (травма) по-болезнено от самата рана…

И така въпреки очакванията на клиента той да понесе облекчение от съвместната си работа с психотерапевт, се оказва, че ходенето по този път също е мъчно и пропито със страдание (екзистенциална тревожност, д-р Пламен Димитров). Ролята на специалиста тук е да гарантира такъв психодинамичен обмен, който да позволи воденето и продължаването на терапията по посока осъществяване на нужните оздравителни промени у клиента. Без тя да става твърде непоносима.

В класическата психоанализа днес наблюдаваме едно тясноспецифично и донякъде стерилно отношение между аналитика и неговия пациент. В Естествената психотерапия обаче емпатичното акордиране, любящото окуражаване и автентичната подкрепа на клиента въобще не са професионално табу. Общуването с клиента и въздействието преминават през присъщата на всички нас общочовешка способност за топло свързване.

Трансферните сили, с които е пропита психотерапевтичната динамика, улесняват клиентите във фантазното формиране на очаквания, техният терапевт да ги обезпечи със спасение и безгранична благодат. Реални резултати, разбира се, биха могли да възникнат само в следствие на отговорността на клиента да живее своя живот без идеализация и след отстраняването на собствените си невротични обструкции да агира овластен от мъдрост и едновременно с това в любящо смирение.

Удържането по същество се състои в невписването от страна на психотерапевта в тези зачислени му клиентски надежди и самозаблуди. За тази цел той първо е отмил догматичната вяра в абсолютното вездесъщие на терапевтичния метод. Запазвайки своята интрапсихична и поведенческа автентичност, терапевтът създава нова питателна социална ситуация в диадата на психотерапията, където ведно съжителстват емпатийноискрено желание за подкрепа и приземеност на собственото пряко участие (и това на професионалния метод) в житейската промяна на клиента. Естественият психотерапевт не би изтъргувал, не би заменил своя проектиран в сътрудничеството вътрешен център срещу социални награди, одобрение или възхвала.

Контратрансферът също подлежи на наблюдение и тук вече смислово различно удържане. Много по-уместно в терапията е психологът да стои на дистанция от субективния житейски сценарий на клиента си, без да въплъщава някой от неговите възникнали в първите години анимирани обектни образи. През зрялото удържане на съпътстващата това усилие фрустрация той спомага отсяването и утаяването на когнитивните скриптове на клиента, за които се търсят възможности и решения.

Клиентът от своя страна също има нелеката задача да издържи пропукването на своите инфантилнопреносни очаквания, че специалистът ще конструира и съгради промяната вместо него. Спомням си като че ли беше вчера един такъв момент от моя личен анализ, когато аз в някакъв квадратен опит за равносметка на хода на терапията изисках от моя терапевт своята „предплатена“ промяна. Последва гръмотевично автентичен отговор с посланието, което вплитам и в настоящата статия, перифразирам: Копеле, в терапията просто няма „хайде ти вместо мен“!

Смея да опиша в повече детайли преносните сили спрямо психотерапевта. Те могат да се изявят, както в случая при мен самия в клиентската роля, особено интензивно по отношение на най-болезнената житейска трудност, най смислово и времево натовареното поведенческо предизвикателство. Преживяването ми в този момент е сред най-ярките в моя живот; то е сред миговете, които полагат нова плоскост в мисленето и отнасянето към процеса на психотерапията и действителността изобщо.

За един опитен терапевт моментът също е преломен, основен акцент обаче бележи как преносните очаквания биват изразени, формата на експресия. С дълбоконеосъзнат садизъм, както преди 15 години сторих аз, или със зряла готовност в отговор да бъде чуто уточнението на психотерапевта в по-подходящ рифрейм. Каквато нагласа изрази мой клиент онзи ден още по време на първата ни работна среща.

Решаваща за утвърждаването на понятието удържане в психоанализата е работата на британските психоаналитици Доналд Уиникът и Уилфред Байън. Уиникът описва средата на удържане (containment) като стадий на развитието, при който новороденото в своето съзнание още съставлява неделимо единство с майката. Смисълът на майчинското удържане е любящо да обгрижва малкото дете, предпазвайки го от по-късно настъпващото разбиране за два отделни индивида. Тя не бива да допуска до детето да достигне вест за предотвратените опасности или неуредици в отглеждането му (например при набавянето и приготвянето на храната) – целта на тази фаза е да фасилитира развитието на автономия. Аналогично Уиникът аргументира нуждата от удържане и в регулярната психотерапия.

Байън пък концептуализира своята теория около идеята, че бебето проектира своите труднопоносими емоции на страх, болка, объркване, дискомфорт итн. върху своята майка. Майката усеща тези емоции и ги интроектира, но не им реагира първосигнално. Вместо това ги задържа (holding), смила ги ментално и ги връща към бебето в структурирана и преработваема за него форма. Така бебето вече може да ги интегрира като свои. Отнесен към психотерапията този принцип осигурява път към рефлексия на клиенти с екстремни, дълбоки травми, които иначе не успяват да ги вербализират и изобщо да работят с тях инструментално. И Уиникът, и Байън, и Мелани Клайн виждат необходимост както от позитивни, така и от неприятни емоционални състояния у бебето за неговото здравословно развитие.

Систематично протичащото удържане в Естествената психотерапия води до постепенно развиване на способност у клиента сам да преобразува непоносимите чувства в умерено, приемливо и обикновено-необикновено преживяване. Настъпва овластяване на Аз-а посредством идентификация с психотерапевта. Естественият терапевт, който умее да удържа, не сдава отговорността на позиция си. Клиентът пък спира да дели емоциите на позитивни и негативни. Те всички вече са приети и поради това готови за асимилация.

Коментирай и харесай Коуч Тео във фейсбук и в YouTube, за да видиш първи новите публикации. Сподели с приятели, които биха могли да извлекат нещо полезно за живота си. Благодаря ти!

Етика и естетика в психотерапията

Написах тази статия в рамките на обучението си по Естествена психотерапия. Приятно четене!

За да има висока ефективност в Естествената психотерапия, е нужна комбинация от елементи. Основен план е съчетанието между нивото на процеса на терапевтично въздействие от една страна и рамките, в които то се осъществява, за да остане обозримо и трайно от друга. Тези два водещи принципа се преплитат в магическа синергия. Условното разделение на две има множество измерения. Първият принцип ще наречем естетически, защото той се отнася до следните аспекти на взаимодействието между терапевт и клиент: емоционален обмен, обгръщаща сърдечност, спонтанност на работата, интуитивно сътрудничество и свързване, сближаване и доверие в контекста на душевния танц, както и благотворенето, уповавайки се на любовтa. Втората норма в хода на работа е организиращата и последователна линия на етиката. Тук отнасяме всичко, което подлежи на мярка, планиране и контрол в терапията. Например чисто формалните и времеви параметри на консултиране; аналитичния, интелектуален облик на взаимодействието; волята и налагането и в отношенията.

Двата естествени когнитивни потока, които тук обособяваме, са известни от древността като обект на любопитство както за елинските философи, така и за индийските. Според гледната точка можем да оприличим етиката и естетиката съответно на мъжки и женски подход заради типичната им същност. Първата (етиката) държи на директното и последователно разгръщане, на дисциплината и строгостта в границите. Естетиката от своя страна по-скоро излъчва красотата в привличането и духовното сливане на двата субекта по пътя на лечебната трансформация.

В индийските философски учения принципът на сърдечното обгръщане и медитативно смълчаване и блаженство, които също имат съществена роля в психотерапия, се нарича ананда. В този смисъл Естествената психотерапия е помитаща съзидателна сила, свободна спонтанно да обгърне клиента в качествено друга, плътно плодородна реалност. Идеята за тапас, която по-силно кореспондира с етичния принцип, пък въплъщава устремения натиск по посока на адаптацията, нормирания план за действие и настъпване, разчистването на непроходимата вътрешна джунгла стъпка по стъпка в проправянето на път към душевното Ел Дорадо.

Ананда можем да сравним с трансформиращата тантра, където усещането за единство е всепоглъщащо. Дъхът, тялото и преживяването стават самостоятелни, потопени в пълно доверие към заобикалящия ни свят. Оставяме енергията на живота грижовно да ни замеси наново, да промени нашата психокулинарна рецепта, позволяваме на излишното да изтече встрани и си даваме време съдържателно новата жива смес от психологически наличности да узрее и втаса. Тапас повече подхожда на философията на йога – последователност в пътя, безброй повторения, градация, baby steps и усилия по предварително известна програма за изпълнение.

Особено интензивен и естетически обусловен в Естествената психотерапия е процесът на пренос. Теоретично с това понятие обозначаваме възприемането, овладяването от страна на клиента на позитивни, конструктивни, здравословни модели, нагласи и поведения, които терапевтът демонстрира чрез характера си. Със своята отвореност, уязвимост и копнеещо доверие клиентът прави възможно осъществяването на един дълбоко сърдечен обмен в посока към себе си – подмяна, обновление, ъпдейт на собствените маладаптивни схеми от предишния си социален опит и обектни отношения. Затвърдените от авторитети и значими възрастни по време на детството когнитивно-афективни интроекти отстъпват на здрави аналози, които терапевтичната работа предава с помощта на богат арсенал от техники и подходи. Красотата на резултатите обаче се изразява най-вече в живописта на това единение и сплотеност в психичното резониране; със съпътстващите ги странични ефекти на вдъхновение и възторг, усещане за олекване и облекчение, които клиентът изживява. За да поощри питателната среда и зададе добър ритъм на работа, естественият психотерапевт активно и премерено дозира процеса на пренос (в психоанализата позитивен пренос) на всички нива. С което утилизира своето максимално емпатично отдаване на терапевтичната връзка с клиента, наричана в трансперсоналната психология недуално единство.

Процесът на пренос не е самоцелен и има своя смисъл доколкото той е полезен. В случай че клиентът няма възможност да удовлетвори потребностите си за любов и близост в своя социален кръг, е възможно преносът да прерасне във влюбване в терапевта. За да няма произвол и изпускане на отговорността, от помощ са някои етични аспекти на терапията, сред които рамка, лимитираща във времето; стройна структура и движение към конкретни цели и решения. Ако влюбването не надхвърля определена степен и клиентът разполага с нужния когнитивен капацитет, то може да се използва за преработване на проекциите върху терапевта, чиято асимилация клиентът да превърне в израстване. Идеализираният образ, който бива наложен върху терапевта, е изцяло продукт на несъзнаваните клиентските очаквания и представи за общуването с интимен партньор. След като те бъдат процесирани в контекста на конкретната ситуация и бъдат сведени до заземената реалност на терапевтичното отношение, клиентът добива и разширява своето самопознание, а новоразкритият психичен ресурс е добре дошъл за продължаващата психологическа работа. По-рядко, когато влюбването е твърде интензивно, се налага прекратяване на терапията и пренасочване на клиента.

Не е изключено и терапевтът да се влюби в своя клиент и тогава етичната рамка също бива прекрачена. Това се случва, когато стремежът на терапевта за емоционално съзвучие, с чиято помощ да бъде постигната позитивна промяна у клиента, загуби почва под краката си и се измени във влюбване. Обикновено можем да приемам едно такова развитие за необходимост от допълнителна работа от страна на терапевта по собственото си емоционално съзряване, дефицитите в социалния опит, както и вътрешнопсихичната си стабилност. Ако позитивният контрапренос надхвърли своята конструктивна функция и разгръщането му стане необозримо, най-уместно е клиентът да бъде пренасочен към друг консултиращ колега.

За поддържане на успешна дейност, терапевтът има нужда от светкавично бърз ум и висок коефициент на интелигентност (IQ), тъй като в психотерапията са ангажирани почти всички когнитивни и метакогнитивни процеси. От психолога се изискват също отзивчива и дружелюбна памет, както и високи показатели по параметрите на вниманието. Последното е наложително поради траещият часове работен ден на терапевта, запълнен с аналитична и синтетична мисловна обработка на информация. Важно е терапевтът да вижда мигновено и цялостно психичните образи и мултидименсионални пейзажи, които клиентът може да разкрива само линейно и постепенно заради лимитите на езика. Тази интуитивна способност му позволява своевременни малки или по-сериозни интервенции в терапевтична посока. Сполучливото обединение на мощни когнитивни способности и дълбока любяща сърдечност у психотерапевта водят до директно преживяване и познание за вътрешния свят на клиента. На фона на тези предпоставки споделеното пътуване във визията на мъдростта става не само възможно за клиента, но и силно удовлетворяващо за помагащия специалист.

За клиента също важи да има обширен потенциал за осъзнаване спрямо вътрешните си разговори и автоматизми, тъй като емоциите се повлияват до голяма степен от мислите. За щастие, до тях достигаме и през тялото, дишането и поведението. В крайна сметка високите интелектуални способности са нужни и на клиента с оглед на един траен и всепроникващ терапевтичен резултат. Пълноценното участието в терапевтичния процес, разбира се, е благоприятствано и от редица други фактори, чиято наличност изследваме с мотивационното интервю. В идеалния случай, при среща на клиент и терапевт с висок интелект в условия на доверие и мотивация, последователни усилия във времето итн. работата на така формираната диада е вдъхновена от достъпа до дебрите на човешката природа, колективните и недра и разцъфтяващия, разтърсващия творчески потенциал за лична промяна.

Когато клиент и терапевт си паснат интелектуално, не е изключено да се прехласнат в празни мисловни разходки без терапевтична стойност и странствания в света на менталното. Етичният принцип задължава специалиста да задава терапевтичната посока и предпазва клиента от отклонения от този сорт. Без да вижда вторичните печалби от невротичното си състояние, клиентът се намира в капана на своите рационализации. При ниско ниво на мотивация за промяна интелектът работи на празен ход в безброй други защитни механизми и когнитивни изкривявания. Отговорност на терапевта е да ги регистрира и поднася на своя клиент като храна за размисъл. Допирът с тях и опознаването им от клиента улеснява тяхното осъзнаване и корекция. При посредствено интелектуално ниво на клиента трябва да се внимава за емоционалните реакции, възможни и от двете страни, поради проектираните очаквания на терапевта клиентът му да има висок интелект и тези на клиента за постигане на траен терапевтичен ефект. Решение тук е работа на или около интелектуалното ниво на клиента дори това да налага по-опростен подход.

Научната основа на психотерапевтичната методология, както и нейната обозрима, последователна структура позволява на клиента да преживее стабилност, прикрепяйки своите колебливи и непредвидими психични съдържания към установената „постройка“ на терапевта. Прилагането на подходящи методики и инструменти тогава носи успокоение и внася ориентир сред бушуващите емоции, фрагментираните и непълноценни когнитивни процеси, на фона на властващите житейски неблагополучия. Основна роля за преминаването от мотивационни към действени потенциали, разбира се, заема харизматичната и зряла личност на терапевта, която води клиента напред, поддържайки висок емпатиен синхрон.

При работа с психотелесни и трансперсонални методи напр. дихателни практики, молитва, метидация или хипноза клиентът преживява душевен екстаз. В него се разкрива вяра и сила сам да сътворява съдбата си. Провеждането на клиента през тези опитности разкрива у него взор към неподозирани до сега възможности за взимане на решения и предприемане на действия там, където в миналото е тегнала плоскостта на ежедневието. Макар да са терапевтични сами по себе си, в Естествената психотерапия прилагаме биоенергетичните и транс-персонални похвати и предизвикани състояния в психотерапевтичната рамка и канализираме ефекта им в терапевтична посока.

Факторът на личността на терапевта, неговата зрялост и сила на психична енергия носи основното лечебно въздействие в терапията. Влиянието му е по-важно от конкретния използван метод. Със своята личностова интегрираност и творчески потенциал той отмива пластове невротичност у клиента, докато се покаже блясъка на героя, докато от пепелта се възроди новата Феникс, млада и силна. При всеки клиент пътешествието по пътя на психотерапията е неповторимо. Влаганите методи също са различни; с времето възникват собствени, често нови и гениално обикновени. Еднакво богато и мощно трябва да остане любящото присъствие и емпатично акордиране на терапевта. Именно тогава клиентът изоставя илюзиите и започва да разглежда проблемите си като обогатяваща житейска опитност.

Коментирай и харесай Коуч Тео във фейсбук и в YouTube, за да видиш първи новите публикации. Сподели с приятели, които биха могли да извлекат нещо полезно за живота си. Благодаря ти!

По-важната петолъчка

Здравейте и благодаря, че се отбихте!

Едно известно клише казва, че човек заприличва и се нагажда според петимата други, с които общува най-много. Това, разбира се, е фундаментално вярно. Затова не е лошо да се вглеждаме – дали хората около нас ни дават чувство за заедност, което единствено леко сваля тревожността ни. Или действително от тях прихващаме здравословни модели на мислене и поведение. Модели, които утвърждават Живота.

Често компанията ни ни служи да се съюзяваме срещу някой и да го плюем. Това носи известна утеха в нещастието. С мои приятели на шега подмятаме обиди по чужд адрес, за да се надсмеем над собствената си фрустрация и детска нужда от сигурност и утеха.

Трудно е за всеки поотделно да прецени дали средата му е подкрепяща или само му дава измамен комфорт във вече познатото. Обикновено навикът ни държи с едни и същи хора, с които имаме сходни неизказани психологически проблеми. Вината се хвърля само върху външните обстоятелства, външните фактори. Мъжът, жената, децата, тъщата, свекървата, измамниците, неморалните пропадняци, кметът, правителството – те са лошите!

Хората, индивидите, които могат да те извадят от нивото, на които си, където общуваш с най-близките си – те не се срещат случайно. И в тяхната компания не се остава случайно. Защото те не са станали по-справящи се случайно. Нямам предвид финансов успех, а вътрешно спокойствие, приемане на Живота и съзвучие с него.

Това обикновено са ментори, хора с определен имидж, дейни и активни хора, които някой уважава. За да се учи от тях, човек се задвижва към тях и гледа да остане в обкръжението им. Като клиент или доброволец например. Там гледа и учи. „Краде“ стойностни решения за своите затруднения. Така се учи и то от много такива светила, в продължение на десетки години.

Разберете, че „сам ще се оправям“, „сам ще водя моята битка“ – това са охранявани от вторични печалби нагласи, които не водят до по-добро. Човек не е създаден сам да се оправя, това не е адаптивно поведение, нито дава ефективни резултати. Може сам да носиш призванието си, но подкрепата в постигането му идва отвън.

Вижте дали търсите промяна към по-добро, но се надявате да се случи, докато все сте с едни и същи хора около себе си, които нямат такава цел. Илюзия е, че така някой ден ще дойде щастието. Това несъзнавано очакване е пълна фантазия. Затова не псувайте, а търсете. Търсете Човеците, които ще посеят у вас идеи за здраве и благодат. Заслужавате ги. И вървете се срещнете с тези „инфлуънсъри“. Да ги следваме в Интернет, не стига.

С благодарност и любов към моите учители!

Коментирай и харесай Коуч Тео във фейсбук и в YouTube, за да видиш първи новите публикации. Сподели с приятели, които биха могли да извлекат нещо полезно за живота си. Благодаря ти!

Трябва ли?

Здравейте и благодаря, че се отбихте!

Наскоро участвах във водена групова медитативна сесия, в която поставихме фокус върху всички онези „ТРЯБВА“, които носим със себе си. Пред всеки беше поставен въпросът за собствената му асоциация с думата „трябва“. Около мен аз често забелязвам употребата и и имам съответната чувствителност…

Чакайки своя ред, за да изразя наглас собственото си разбиране, се потопих в търсене на подходяща асоциация. Имах усещането и се поразрових за точната дума. Слушах отговорите на другите, а после от устата ми се изтърколи „необвързаност“.

Знам, че звучи парадоксално и противоположно на семантичния заряд на „трябва“. За да внеса още повече объркване, бих добавил и „неангажираност“.

Защо отговорих така? Защото си дадох сметка, че поне що се касае до вътрешния ми диалог, „трябва“ при мен почти не се среща. Съзнателно не си налагам каквото и да било насила. В изговорените думи май отново не съм голям почитател на ригидната фракция „трябва“. Знам, че не употребявам думата често спрямо околните заради собствената си осторожност и непоносимост, щом някой ме зашлеви с нея.

Слизайки по-дълбоко в медитацията, видях всеки от нас с едно аватарче, екранче или пък прозорче над главата си. Това беше символът на „ТРЯБВА! „, който всеки носи. Бяхме създали цяла верига от „трябва“. Помислих за своите майка и баща, които цял живот са вървели с товара на „трябва“, изпитах състрадание, но и възхищение, че въпреки това, въпреки яростно защитаваните си ограничения са стигнали толкова далеч.

„Трябва“ наистина вече не ме трогва. Ако някой ми издудне „Ти трябва…“, си припомням своята несигурност, когато и аз от страх съм поставял изисквания и съм тропал с краче. Когато панически съм се опитвал да задържа контрола. Виждам се като удавник, който всячески се бори да си поеме въздух, без да съзнава, че ще се понесе по повърхността, ако релаксира. Край с това хълцане!

Дори преди да не бях направил подобна връзка, вече виждам как открай време съм се насочил към изпробване на поведения, които разширяват кръгозора, топят страховете и разкриват нови реалности. Така дори несъзнаваните ми „ТРЯБВА!“ нямат шанс. Те вече са нормални части от личността ми, без особена привлекателност. Останал им е само комедийният талант. Тези сладури, които галя с любов и с умиление наричам „моите малки беззъби тЛябва“.

Коментирай и харесай Коуч Тео във фейсбук и в YouTube, за да видиш първи новите публикации. Сподели с приятели, които биха могли да извлекат нещо полезно за живота си. Благодаря ти!

Здрава и болна емпатия

В рамките на обучението си по Естествена психотерапия написах тази статия за различните проявления на емпатията. Приятно четене!

Свързването на душите, свързването на индивидите един с друг в диада или група води до сплотеност и сътрудничество. Този принцип е водещ и в психотерапията, която изисква именно такава среда, за да постигне висока ефективност. Специфичната за този тип отношения близост (задушевност) и доверието в комуникацията между терапевт и клиент са необходими не само за отговорно водена програма и план в хода на успешната терапевтичната работа, но и за самата диагностика. Фундаментално умение и външен израз на поведение от страна на психотерапевта в тези условия се явява емпатията – от една страна като инструмент за адресиране на конкретно споделяне на клиента, а от друга като всеизпълващо присъствие на терапевта в любов и безусловно приемане.

Емпатията позволява да се осъществи обмен отвъд предаването на житейска фактология. Защото тя е нужна за осъществяване на контакт между реалностите на специалиста и търсещия подкрепа. Без емпатия те вероятно биха останали напълно изолирани в собствените си емоционални измерения. Необятният вътрешен свят на всеки човек не може да бъде опознат без един вид вживяване в неговото съществуване. Това ще рече да придобиваме представа за личния смисъл, който клиентът внася в преживяното и преживяването. Радост, безсилие, чувство за вина, ужас и мрак. Има изискване към терапевта да познава всички тях от близо. Болката, затъването в плаващите пясъци на тъгата, депресията, бездната. За да даде възможност за проява на емпатия у себе си и чрез нея да се свърже адекватно с материята на поставения проблем, терапевтът разчита на своя пъстър и богат житейски опит, често наситен с лично страдание и предизвикателства.

Емпатията е реално докосване на болката и страха у другия, ближния. Не просто тяхното интелектуално разбиране. Докосване, което ти изгаря ръката, ако се увлечеш твърде силно да съжаляваш клиента. Без допир до демоните на клиента обаче емпатия няма. Добрата новина е, че естественият психотерапевт има увереност, когато протяга отворена длан към мрака на сенките; той не бяга от тъмното. Защото знае през своята приживелищност, че там ще срещне стари познати, стари кримки. Не някой, който харесва, но такъв, който приема, уважава, поздравява, прегръща… Когато бил малък, Илон Мъск се стрaхувал от тъмното, но прочел, че тъмнината е отсъствие на фотони във видимия спектър и усетил, че няма смисъл да го е страх в мрака. Клиентите в психотерапията обикновено не са имали късмета да се освободят от страха си така леко. И нуждата им не е от психологическа лекция, а от любомъдро присъствие на човек, находчив и оправен дори когато лъчите светлина в душата ги няма.

Зрелостта на личността съчетава емпатията с чувство за самосъхранение. Защото да се метнем на вълната на драмата или хипоманията на клиента неимоверно увлича. Повлича най-вече, когато има оскъдица, неудовлетворение и непреработени съдържания в собствената душевност. В този смисъл нездравата емпатия често дружи с мелодрамата. Всеизпълващата смирена любов към живите чувстващи създания не можем да приравним със сляпата, неутолена емпатия, която изпитват потребителите на плитки сериали и идеализирани фантазии за романс. Емпатия, произлизаща от крайна саможертва и отдаденост, не би била подходяща в психотерапевтичните отношения. Не е грешно обаче да наречем емпатията, която клиентът заслужава, майчина, отпускаща и топла. Такава ще е и тази, която той може да усвои и отнесе към себе си в своя живот за след приключване работата с терапевта.

Умението да си представим преживяването на другия изключва каквото и да било осъждане. Естественият психотерапевт няма задължение да се съгласи с мнението на клиента, но може с лекота да приема неговата валидност и аргументация дори да не е непременно здравословна. Позицията му в емпатия така или иначе не е да одобрява или дискутира. Емпатията по-скоро отразява в дълбочина чисто човешката стойност на клиента, без да я асоциира с дадено морално или техническо становище. Емпатията, любовта към клиента, признава неговото право да бъде пълноценен в изживяванията и взаимоотношенията си. Тя храни крепката вяра на терапевта, че всички еднакво сме заслужили да ходим по тази земя. Че всеки потенциал и талант е орисан да се осъществи и разгърне, независимо от настоящата ситуация. Имплицитно емпатията изразява увереност и подкрепа към клиента, че сега или скоро той ще е способен смело да крачи по нови, неотъпкани пътеки.

Естественият психотерапевт въплъщава и излъчва здрава емпатия, защото е автентичен. Здрава емптатия би било той да изкаже с думи неспособността си в дадения момент да си представи мащаба на болката, свързана със споделено колосално травматично събитие. Може би в такива случаи дори живеенето в здрава емпатия не е абсолютно и съвършено. По-важно е страхът у терапевта да не е така ужасяващ, както у неговия клиент. Да не го втриса и него и заключи в града на сенките! И дори страхът да е вцепеняващ и леден, терапевтът да има пълната способност и желание за отпускане в тази режеща болка. Защото за естествения терапевт е съществено вече да е направил в себе си място за Живота с главно „Ж“. Провеждането и приемането на тази непредвидима стихия и благодат му позволява да е великодушен и емпатичен, състрадаващ без жал.

Тялото на добрия терапевт не вярва на лъжи. По своя път на вътрешна работа той е изобличил своите интернализирани душмани, простил им е и ги е погалил сърдечно. Обзел ги е в интеграцията като висша инстанция. Затова и взорът му в симптомите и страданията на клиента е изпълнен с нежност, любопитство и трезвина. Ако терапевтът има тотално непосрещнати демони, ако той не ги е поканил в съзнанието си като скъпи гости, като обичани части от себе си, като собствените си ръце, крака, пръсти и уши, неговата емпатия ще е вяла, сива и бледа. Нестабилна; пред срутване заради липсващия център. Боледуваща. Дава ли психотерапевтът в дългосрочен план своята съпричастност безразборно, без да съобразява общия баланс на терапевтичното отношение, с несъзнавано желание да замени реалните родители на клиента, неговите истински майка или баща, той пътува към прегаряне. Купил си е най-евтиния билет за ада на собственото си безсилие и се вози във вагона на умиращите да бъдат харесани и се почувстват полезни терапевти.

Болната емпатия обитава света на идеализираните фантазии за пълна хармония и синхроничност като единствени властващи сили. Признак за болна емпатия е изпитването на отвращение във всяка ситуация и спрямо всеки субект, който си позволява например леко своеволие, видима сексуалност, грубост, егоизъм, хитрина и тарикатлък. Тук съпътстващо явление е отделянето от действителността, в която тези поведения са нормални и дори адаптивни. Арсеналът на естествения психотерапевт не е изчерпателен, ако той остава наранен от общуването с такива индивиди. Ако той превръща собствената си неспособност да даде ход на сенчести импулси в страх от ежедневни техни изяви, той остава непохватен, схванат, не владее движенията, нито може да борави с енергията, която им прилежи.

Разбира се, емпатията включва техники като перифразиране, обобщаване, отразяване на емоциите, задаване на отворени въпроси итн. Но в дълбочина техниките не съставляват същността на емпатията. Така например тя може да бъде изразена и с мълчание в осезаемо присъствие, в една или няколко паузи. Въздействащата емпатия идва до някъде от осъзнаването на терапевта, че клиентът не седи пред него с нуждата да бъда съжаляван. Терапевтът не е призван да се присъедини в оплакването на дадена болка, физическа или душевна. Той вече е част от нея. Бил е част е нея много преди самия клиент, който всъщност бяга и се противи на болката. Естественият психотерапевт вижда болката, конфликта, неблагополучията, знае къде ги е усещал в собственото си тяло. Той усеща универсално човешкото в тази болка, тази тежест. Терапевтът се е изправял пред всякакъв вид „непреодолими“ склонове. Сам е киснал в безизходицата, приведен, унил и седнал в калта в основата на планината. Висял е заклещен по отвесните стени в търсене на път нагоре и познава чувството „ни напред – ни назад“. И също знае, че върхът не е целта. Пристигането в себе си е целта. И то е максимално вътрешно постижение, по-малко въпрос на външни обстоятелства. От тази гледна точка естественият психотерапевт пулсира в емпатия. Той владее Тишината.

Здравата емпатия не е плод на амбиция, тя не може да се изфабрикува. Лекуващата емпатия също не може да бъде забравена, щом веднъж е била постигната. Тя е човешката форма на по-висша „енергия“, която психотерапевтът провежда. В тази връзка тя не е продукт на усилие или труд в тесния смисъл на думата. Здравата емпатия не търси да помага или да разрешава – тя обгръща, тя обзема, тя получава в отговор доверие и благоразположеност. Гласът на здравата емпатия е космически и вечен. Той отеква и се помни, защото носи част от абсолюта. Не става въпрос за някакво убеждаване или благородна манипулация; става въпрос за сила, пред която се предаваме, предава се и съпротивата, осъществява се директен достъп до травмата. Емпатията е живото ядро на Естествената Психотерапия, именно защото ни позволява да работим пълноценно с травмите през всеки от познатите ни и налични психотерапевтични методи.

Коментирай и харесай Коуч Тео във фейсбук и в YouTube, за да видиш първи новите публикации. Сподели с приятели, които биха могли да извлекат нещо полезно за живота си. Благодаря ти!

Оралният характер

В рамките на обучението си по Естествена психотерапия съставих този текст за една от главните и преобладаващи характерови структури. Приятно четене!

Основните описателни характеристики на оралния характер произлизат от типичното за този клъстър личностни прояви травмиращо събитие, реално или въображаемо, което тук е изоставянето, безлюбната самота. В съществото си, в своето ядро динамиката на „оралката“ се предопределя от вътрешната липса на емоционална самостойност, зрялост и интегритет. Липсата на собствен център на любяща грижа, прегърната принадлежност и безусловна сигурност. Вместо тях в гърдите зее огромна дупка, през тях се проточва обемен цилиндър на оскъдица и пустинна празнота. Постапокалиптична пустош, нищо стойностно и ценно тук не смогва да върже цвят.

Този ужасяващ душевен свят на самота е завладян от нерешителност, преживявана от самия човек и изразявана навън като ажитирана безпомощност. Властва страх, че без другия на тази планета няма живот, няма оцеляване (което обяснява известната предразположеност към паническо разстройство и агорафобия). Оралната личност се задвижва към останалите жадна да се вкопчи, да се захване в спасително тяло и така да си гарантира съществуване. Това е нейната маска – закачане, висване, заключване на важния друг в някаква непълноценна, почти биологична симбиоза, с чиято помощ да преодолее самотата. Самотата – самата Смърт. Оралната личност не умее да понася самотата, в нея тя трагично агонизира; пържи се и цвърчи в страхове от болести, аварии и безпомощност пред настъпващия край (на света).

Суеверията и фатализмът са възможни проявления на една оралност. На повърхностно ниво те са зов за помощ и подкрепа. Изразяват болезнена нужда от закрила и опора. Без тях наистина настъпва най-лошото. Съответна на тази картина е и динамиката на отношенията, които има оралната личност. Изгарящият страх от изоставяне формира връзка на зависимост, която оралният „продава“ на света като самопонятна версия на любовта. Въпреки нарушената или тотално неналична автономност имаме изискващо и поставящо условия паразитиране без привнасяне на истинска стойност във взаимоотношенията. В отчаяни опити за контрол се натрапва невротичното желание за постоянно присъствие на другия. Нарушаването на чуждите граници е заложено в тази динамика и общо взето неминуемо.

Важно е да разберем, че страхът да не си обичан се преживява от оралната личност като унищожителен. Често в комбинация с непоносима ревност, той може да принуди оралния човек да изостави своя партньор, за да предотврати собственото си изоставяне. Но не и преди да има на разположение нов гостоприемник. Описаното до тук поведение е придружено от опростена визия за реалността и околните. Нещата са винаги или-или: добър/лош, болка/удоволствие, черно/бяло. Тази склонност към поляризиране не оставя място за нюанси. Затова във вербалната аргументация, присъща на оралния характер, лесно разпознаваме защитните механизми, с които той най-често си служи, а именно интелектуализация и рационализация.

Оралката директно осъществява дълбоко емоционално сливане с човека срещу себе си и затова обича да общува. В това обаче той е безпомощен и уязвим, защото може да емпатизира само болестно и незряло. Заради неумението да се заявява и поставя граници тук той поема изцяло както радостта от екстаза, така и разкъртващата болка на другия.

Възможните предпоставки за формирането на орален характер са донякъде общи и спекулативни, но дават добри насоки за терапевтирането на клиент с такъв компонент в личността. Първата група от условия говорят за свръхпротективност от страна на родителя и отнемане възможността на детето да се справя в непозната среда, например извън семейството. Такъв родителски стил на възпитание може да корелира и със свръхобгрижващо поведение. Втората евентуална предпоставка е недостатъчното гушкане на детето и като цяло неудовлетворяване на неговата сензорна потребност, основно от обич и допир. Именно в тази фаза на детското развитие (орална/сензорна), от раждането до първата година на инфанта, се стига до неразрешена фиксация и засегнатите вече последствия.

Според американския психолог Джефри Йънг на оралността са присъщи четири отчетливи схеми, които ще разгледаме обобщено, макар вече да ги изложихме описателно в предходната част. Йънг ги систематизира така:

  1. Зависимост/Некомпетентност.

Убеждение, че не можем да функционираме пълноценно самостоятелно. Че без помощ не бихме могли да се грижим за себе си, не можем да се справим с ежедневните задачи, не можем да преценяваме правилно обстоятелствата. В оралността тази схема се преживява като безпомощност.

  1. Уязвимост на нараняване и болест.

Казано по-свободно, тук имаме страх от това небето да се сгромоляса върху нас. В конкретика страховете заемат три категории: а. страх от здравословни неблагополучия (например болести) б. загуба на емоционален контрол (полудяване) в. страх от битови аварии, природни бедствия, поголовно насилие, световен апокалипсис и пр.

  1. Вкопчване/неразвит Аз.

Емоционална преплетеност с важните други и несамостоятелност (преживяна като безпомощна непълноценност) вместо автономно социално функциониране. Усещане за двупосочно вселяване и емоционална неразделност с близките, породено от липса на психична диференцираност. Крайните форми са чувство за безперспективност и липса на смисъл в живота.

  1. Провал.

Вярване, че провалът е неизбежен. Усещане за неадекватност във всички сфери на личния, социалния и професионалния живот. Често имаме убеденост за липса на базови умения за справяне, усещане за неудачност, предстояща лична гибел и разруха.

Разбира се, не бива да стигматизираме оралния характер като неспасяем случай. Напротив, като всеки друг от условно разграничените от Бернаскони характери той минава през трансформация, достигайки здравословни еквиваленти на маладаптивните си наличности. Етикетът на преработената му форма е „емпат-лечител“. Емпатът-лечител е овладял енергията на движението смирено доверие (здраво подчинение), в плана на Естествената психотерапия прилежащо на любовта. От тази позиция на доверие към самия себе си, той може да се довери и на другия. Това му освобождава пътя към удовлетворяването на неговите най-съкровени потребности: любяща заедност, безусловно приемане, общностна съпричастност, любящо единяващо сливане.

Емпатът вече е същинско въплъщение, извор на любовта. Той има уравновесена връзка с нея, като и позволява да тече навън и бъде споделяна, защото чувства директно. Даването му е сърдечно, подтиквано от напиращата отвътре радост, свързана с него. Заради директната си фина свързаност с „ти“ обекта мигновено реализира дълбок сърдечно-енергиен синхрон, с което печели и привлича хората. Поведението му е самостойностно, потапянето в самотата преработено и комфортно – емпатът представлява добра компания на самия себе си заради превръщането на несигурната му амбивалентна привързаност в сигурна… свързаност.

В комуникацията емпатът-лечител вече умее да се заявява, макар това да му коства известно усилие. Връзката с реалността е отлична, живата му спонтанност хваща за ръка препланирането и го повежда към кръшни хора̀. Емпатът има умерен темперамент навън и навътре. Екстраверсията и интраверсията са еднакво добре изразени; пътят е чист и широк както към потапянето в собствената душевност, така и при насочването на либидото към средата. В преработената си версия обаче локусът на контрола се измества навътре – към едно убеждение за реална автономност, висока способност за самообгрижване и вътрешна осъзнатост.

Коментирай и харесай Коуч Тео във фейсбук и в YouTube, за да видиш първи новите публикации. Сподели с приятели, които биха могли да извлекат нещо полезно за живота си. Благодаря ти!