По-важната петолъчка

Здравейте и благодаря, че се отбихте!

Едно известно клише казва, че човек заприличва и се нагажда според петимата други, с които общува най-много. Това, разбира се, е фундаментално вярно. Затова не е лошо да се вглеждаме – дали хората около нас ни дават чувство за заедност, което единствено леко сваля тревожността ни. Или действително от тях прихващаме здравословни модели на мислене и поведение. Модели, които утвърждават Живота.

Често компанията ни ни служи да се съюзяваме срещу някой и да го плюем. Това носи известна утеха в нещастието. С мои приятели на шега подмятаме обиди по чужд адрес, за да се надсмеем над собствената си фрустрация и детска нужда от сигурност и утеха.

Трудно е за всеки поотделно да прецени дали средата му е подкрепяща или само му дава измамен комфорт във вече познатото. Обикновено навикът ни държи с едни и същи хора, с които имаме сходни неизказани психологически проблеми. Вината се хвърля само върху външните обстоятелства, външните фактори. Мъжът, жената, децата, тъщата, свекървата, измамниците, неморалните пропадняци, кметът, правителството – те са лошите!

Хората, индивидите, които могат да те извадят от нивото, на които си, където общуваш с най-близките си – те не се срещат случайно. И в тяхната компания не се остава случайно. Защото те не са станали по-справящи се случайно. Нямам предвид финансов успех, а вътрешно спокойствие, приемане на Живота и съзвучие с него.

Това обикновено са ментори, хора с определен имидж, дейни и активни хора, които някой уважава. За да се учи от тях, човек се задвижва към тях и гледа да остане в обкръжението им. Като клиент или доброволец например. Там гледа и учи. „Краде“ стойностни решения за своите затруднения. Така се учи и то от много такива светила, в продължение на десетки години.

Разберете, че „сам ще се оправям“, „сам ще водя моята битка“ – това са охранявани от вторични печалби нагласи, които не водят до по-добро. Човек не е създаден сам да се оправя, това не е адаптивно поведение, нито дава ефективни резултати. Може сам да носиш призванието си, но подкрепата в постигането му идва отвън.

Вижте дали търсите промяна към по-добро, но се надявате да се случи, докато все сте с едни и същи хора около себе си, които нямат такава цел. Илюзия е, че така някой ден ще дойде щастието. Това несъзнавано очакване е пълна фантазия. Затова не псувайте, а търсете. Търсете Човеците, които ще посеят у вас идеи за здраве и благодат. Заслужавате ги. И вървете се срещнете с тези „инфлуънсъри“. Да ги следваме в Интернет, не стига.

С благодарност и любов към моите учители!

Коментирай и харесай Коуч Тео във фейсбук и в YouTube, за да видиш първи новите публикации. Сподели с приятели, които биха могли да извлекат нещо полезно за живота си. Благодаря ти!

Трябва ли?

Здравейте и благодаря, че се отбихте!

Наскоро участвах във водена групова медитативна сесия, в която поставихме фокус върху всички онези „ТРЯБВА“, които носим със себе си. Пред всеки беше поставен въпросът за собствената му асоциация с думата „трябва“. Около мен аз често забелязвам употребата и и имам съответната чувствителност…

Чакайки своя ред, за да изразя наглас собственото си разбиране, се потопих в търсене на подходяща асоциация. Имах усещането и се поразрових за точната дума. Слушах отговорите на другите, а после от устата ми се изтърколи „необвързаност“.

Знам, че звучи парадоксално и противоположно на семантичния заряд на „трябва“. За да внеса още повече объркване, бих добавил и „неангажираност“.

Защо отговорих така? Защото си дадох сметка, че поне що се касае до вътрешния ми диалог, „трябва“ при мен почти не се среща. Съзнателно не си налагам каквото и да било насила. В изговорените думи май отново не съм голям почитател на ригидната фракция „трябва“. Знам, че не употребявам думата често спрямо околните заради собствената си осторожност и непоносимост, щом някой ме зашлеви с нея.

Слизайки по-дълбоко в медитацията, видях всеки от нас с едно аватарче, екранче или пък прозорче над главата си. Това беше символът на „ТРЯБВА! „, който всеки носи. Бяхме създали цяла верига от „трябва“. Помислих за своите майка и баща, които цял живот са вървели с товара на „трябва“, изпитах състрадание, но и възхищение, че въпреки това, въпреки яростно защитаваните си ограничения са стигнали толкова далеч.

„Трябва“ наистина вече не ме трогва. Ако някой ми издудне „Ти трябва…“, си припомням своята несигурност, когато и аз от страх съм поставял изисквания и съм тропал с краче. Когато панически съм се опитвал да задържа контрола. Виждам се като удавник, който всячески се бори да си поеме въздух, без да съзнава, че ще се понесе по повърхността, ако релаксира. Край с това хълцане!

Дори преди да не бях направил подобна връзка, вече виждам как открай време съм се насочил към изпробване на поведения, които разширяват кръгозора, топят страховете и разкриват нови реалности. Така дори несъзнаваните ми „ТРЯБВА!“ нямат шанс. Те вече са нормални части от личността ми, без особена привлекателност. Останал им е само комедийният талант. Тези сладури, които галя с любов и с умиление наричам „моите малки беззъби тЛябва“.

Коментирай и харесай Коуч Тео във фейсбук и в YouTube, за да видиш първи новите публикации. Сподели с приятели, които биха могли да извлекат нещо полезно за живота си. Благодаря ти!

Здрава и болна емпатия

В рамките на обучението си по Естествена психотерапия написах тази статия за различните проявления на емпатията. Приятно четене!

Свързването на душите, свързването на индивидите един с друг в диада или група води до сплотеност и сътрудничество. Този принцип е водещ и в психотерапията, която изисква именно такава среда, за да постигне висока ефективност. Специфичната за този тип отношения близост (задушевност) и доверието в комуникацията между терапевт и клиент са необходими не само за отговорно водена програма и план в хода на успешната терапевтичната работа, но и за самата диагностика. Фундаментално умение и външен израз на поведение от страна на психотерапевта в тези условия се явява емпатията – от една страна като инструмент за адресиране на конкретно споделяне на клиента, а от друга като всеизпълващо присъствие на терапевта в любов и безусловно приемане.

Емпатията позволява да се осъществи обмен отвъд предаването на житейска фактология. Защото тя е нужна за осъществяване на контакт между реалностите на специалиста и търсещия подкрепа. Без емпатия те вероятно биха останали напълно изолирани в собствените си емоционални измерения. Необятният вътрешен свят на всеки човек не може да бъде опознат без един вид вживяване в неговото съществуване. Това ще рече да придобиваме представа за личния смисъл, който клиентът внася в преживяното и преживяването. Радост, безсилие, чувство за вина, ужас и мрак. Има изискване към терапевта да познава всички тях от близо. Болката, затъването в плаващите пясъци на тъгата, депресията, бездната. За да даде възможност за проява на емпатия у себе си и чрез нея да се свърже адекватно с материята на поставения проблем, терапевтът разчита на своя пъстър и богат житейски опит, често наситен с лично страдание и предизвикателства.

Емпатията е реално докосване на болката и страха у другия, ближния. Не просто тяхното интелектуално разбиране. Докосване, което ти изгаря ръката, ако се увлечеш твърде силно да съжаляваш клиента. Без допир до демоните на клиента обаче емпатия няма. Добрата новина е, че естественият психотерапевт има увереност, когато протяга отворена длан към мрака на сенките; той не бяга от тъмното. Защото знае през своята приживелищност, че там ще срещне стари познати, стари кримки. Не някой, който харесва, но такъв, който приема, уважава, поздравява, прегръща… Когато бил малък, Илон Мъск се стрaхувал от тъмното, но прочел, че тъмнината е отсъствие на фотони във видимия спектър и усетил, че няма смисъл да го е страх в мрака. Клиентите в психотерапията обикновено не са имали късмета да се освободят от страха си така леко. И нуждата им не е от психологическа лекция, а от любомъдро присъствие на човек, находчив и оправен дори когато лъчите светлина в душата ги няма.

Зрелостта на личността съчетава емпатията с чувство за самосъхранение. Защото да се метнем на вълната на драмата или хипоманията на клиента неимоверно увлича. Повлича най-вече, когато има оскъдица, неудовлетворение и непреработени съдържания в собствената душевност. В този смисъл нездравата емпатия често дружи с мелодрамата. Всеизпълващата смирена любов към живите чувстващи създания не можем да приравним със сляпата, неутолена емпатия, която изпитват потребителите на плитки сериали и идеализирани фантазии за романс. Емпатия, произлизаща от крайна саможертва и отдаденост, не би била подходяща в психотерапевтичните отношения. Не е грешно обаче да наречем емпатията, която клиентът заслужава, майчина, отпускаща и топла. Такава ще е и тази, която той може да усвои и отнесе към себе си в своя живот за след приключване работата с терапевта.

Умението да си представим преживяването на другия изключва каквото и да било осъждане. Естественият психотерапевт няма задължение да се съгласи с мнението на клиента, но може с лекота да приема неговата валидност и аргументация дори да не е непременно здравословна. Позицията му в емпатия така или иначе не е да одобрява или дискутира. Емпатията по-скоро отразява в дълбочина чисто човешката стойност на клиента, без да я асоциира с дадено морално или техническо становище. Емпатията, любовта към клиента, признава неговото право да бъде пълноценен в изживяванията и взаимоотношенията си. Тя храни крепката вяра на терапевта, че всички еднакво сме заслужили да ходим по тази земя. Че всеки потенциал и талант е орисан да се осъществи и разгърне, независимо от настоящата ситуация. Имплицитно емпатията изразява увереност и подкрепа към клиента, че сега или скоро той ще е способен смело да крачи по нови, неотъпкани пътеки.

Естественият психотерапевт въплъщава и излъчва здрава емпатия, защото е автентичен. Здрава емптатия би било той да изкаже с думи неспособността си в дадения момент да си представи мащаба на болката, свързана със споделено колосално травматично събитие. Може би в такива случаи дори живеенето в здрава емпатия не е абсолютно и съвършено. По-важно е страхът у терапевта да не е така ужасяващ, както у неговия клиент. Да не го втриса и него и заключи в града на сенките! И дори страхът да е вцепеняващ и леден, терапевтът да има пълната способност и желание за отпускане в тази режеща болка. Защото за естествения терапевт е съществено вече да е направил в себе си място за Живота с главно „Ж“. Провеждането и приемането на тази непредвидима стихия и благодат му позволява да е великодушен и емпатичен, състрадаващ без жал.

Тялото на добрия терапевт не вярва на лъжи. По своя път на вътрешна работа той е изобличил своите интернализирани душмани, простил им е и ги е погалил сърдечно. Обзел ги е в интеграцията като висша инстанция. Затова и взорът му в симптомите и страданията на клиента е изпълнен с нежност, любопитство и трезвина. Ако терапевтът има тотално непосрещнати демони, ако той не ги е поканил в съзнанието си като скъпи гости, като обичани части от себе си, като собствените си ръце, крака, пръсти и уши, неговата емпатия ще е вяла, сива и бледа. Нестабилна; пред срутване заради липсващия център. Боледуваща. Дава ли психотерапевтът в дългосрочен план своята съпричастност безразборно, без да съобразява общия баланс на терапевтичното отношение, с несъзнавано желание да замени реалните родители на клиента, неговите истински майка или баща, той пътува към прегаряне. Купил си е най-евтиния билет за ада на собственото си безсилие и се вози във вагона на умиращите да бъдат харесани и се почувстват полезни терапевти.

Болната емпатия обитава света на идеализираните фантазии за пълна хармония и синхроничност като единствени властващи сили. Признак за болна емпатия е изпитването на отвращение във всяка ситуация и спрямо всеки субект, който си позволява например леко своеволие, видима сексуалност, грубост, егоизъм, хитрина и тарикатлък. Тук съпътстващо явление е отделянето от действителността, в която тези поведения са нормални и дори адаптивни. Арсеналът на естествения психотерапевт не е изчерпателен, ако той остава наранен от общуването с такива индивиди. Ако той превръща собствената си неспособност да даде ход на сенчести импулси в страх от ежедневни техни изяви, той остава непохватен, схванат, не владее движенията, нито може да борави с енергията, която им прилежи.

Разбира се, емпатията включва техники като перифразиране, обобщаване, отразяване на емоциите, задаване на отворени въпроси итн. Но в дълбочина техниките не съставляват същността на емпатията. Така например тя може да бъде изразена и с мълчание в осезаемо присъствие, в една или няколко паузи. Въздействащата емпатия идва до някъде от осъзнаването на терапевта, че клиентът не седи пред него с нуждата да бъда съжаляван. Терапевтът не е призван да се присъедини в оплакването на дадена болка, физическа или душевна. Той вече е част от нея. Бил е част е нея много преди самия клиент, който всъщност бяга и се противи на болката. Естественият психотерапевт вижда болката, конфликта, неблагополучията, знае къде ги е усещал в собственото си тяло. Той усеща универсално човешкото в тази болка, тази тежест. Терапевтът се е изправял пред всякакъв вид „непреодолими“ склонове. Сам е киснал в безизходицата, приведен, унил и седнал в калта в основата на планината. Висял е заклещен по отвесните стени в търсене на път нагоре и познава чувството „ни напред – ни назад“. И също знае, че върхът не е целта. Пристигането в себе си е целта. И то е максимално вътрешно постижение, по-малко въпрос на външни обстоятелства. От тази гледна точка естественият психотерапевт пулсира в емпатия. Той владее Тишината.

Здравата емпатия не е плод на амбиция, тя не може да се изфабрикува. Лекуващата емпатия също не може да бъде забравена, щом веднъж е била постигната. Тя е човешката форма на по-висша „енергия“, която психотерапевтът провежда. В тази връзка тя не е продукт на усилие или труд в тесния смисъл на думата. Здравата емпатия не търси да помага или да разрешава – тя обгръща, тя обзема, тя получава в отговор доверие и благоразположеност. Гласът на здравата емпатия е космически и вечен. Той отеква и се помни, защото носи част от абсолюта. Не става въпрос за някакво убеждаване или благородна манипулация; става въпрос за сила, пред която се предаваме, предава се и съпротивата, осъществява се директен достъп до травмата. Емпатията е живото ядро на Естествената Психотерапия, именно защото ни позволява да работим пълноценно с травмите през всеки от познатите ни и налични психотерапевтични методи.

Коментирай и харесай Коуч Тео във фейсбук и в YouTube, за да видиш първи новите публикации. Сподели с приятели, които биха могли да извлекат нещо полезно за живота си. Благодаря ти!

Оралният характер

В рамките на обучението си по Естествена психотерапия съставих този текст за една от главните и преобладаващи характерови структури. Приятно четене!

Основните описателни характеристики на оралния характер произлизат от типичното за този клъстър личностни прояви травмиращо събитие, реално или въображаемо, което тук е изоставянето, безлюбната самота. В съществото си, в своето ядро динамиката на „оралката“ се предопределя от вътрешната липса на емоционална самостойност, зрялост и интегритет. Липсата на собствен център на любяща грижа, прегърната принадлежност и безусловна сигурност. Вместо тях в гърдите зее огромна дупка, през тях се проточва обемен цилиндър на оскъдица и пустинна празнота. Постапокалиптична пустош, нищо стойностно и ценно тук не смогва да върже цвят.

Този ужасяващ душевен свят на самота е завладян от нерешителност, преживявана от самия човек и изразявана навън като ажитирана безпомощност. Властва страх, че без другия на тази планета няма живот, няма оцеляване (което обяснява известната предразположеност към паническо разстройство и агорафобия). Оралната личност се задвижва към останалите жадна да се вкопчи, да се захване в спасително тяло и така да си гарантира съществуване. Това е нейната маска – закачане, висване, заключване на важния друг в някаква непълноценна, почти биологична симбиоза, с чиято помощ да преодолее самотата. Самотата – самата Смърт. Оралната личност не умее да понася самотата, в нея тя трагично агонизира; пържи се и цвърчи в страхове от болести, аварии и безпомощност пред настъпващия край (на света).

Суеверията и фатализмът са възможни проявления на една оралност. На повърхностно ниво те са зов за помощ и подкрепа. Изразяват болезнена нужда от закрила и опора. Без тях наистина настъпва най-лошото. Съответна на тази картина е и динамиката на отношенията, които има оралната личност. Изгарящият страх от изоставяне формира връзка на зависимост, която оралният „продава“ на света като самопонятна версия на любовта. Въпреки нарушената или тотално неналична автономност имаме изискващо и поставящо условия паразитиране без привнасяне на истинска стойност във взаимоотношенията. В отчаяни опити за контрол се натрапва невротичното желание за постоянно присъствие на другия. Нарушаването на чуждите граници е заложено в тази динамика и общо взето неминуемо.

Важно е да разберем, че страхът да не си обичан се преживява от оралната личност като унищожителен. Често в комбинация с непоносима ревност, той може да принуди оралния човек да изостави своя партньор, за да предотврати собственото си изоставяне. Но не и преди да има на разположение нов гостоприемник. Описаното до тук поведение е придружено от опростена визия за реалността и околните. Нещата са винаги или-или: добър/лош, болка/удоволствие, черно/бяло. Тази склонност към поляризиране не оставя място за нюанси. Затова във вербалната аргументация, присъща на оралния характер, лесно разпознаваме защитните механизми, с които той най-често си служи, а именно интелектуализация и рационализация.

Оралката директно осъществява дълбоко емоционално сливане с човека срещу себе си и затова обича да общува. В това обаче той е безпомощен и уязвим, защото може да емпатизира само болестно и незряло. Заради неумението да се заявява и поставя граници тук той поема изцяло както радостта от екстаза, така и разкъртващата болка на другия.

Възможните предпоставки за формирането на орален характер са донякъде общи и спекулативни, но дават добри насоки за терапевтирането на клиент с такъв компонент в личността. Първата група от условия говорят за свръхпротективност от страна на родителя и отнемане възможността на детето да се справя в непозната среда, например извън семейството. Такъв родителски стил на възпитание може да корелира и със свръхобгрижващо поведение. Втората евентуална предпоставка е недостатъчното гушкане на детето и като цяло неудовлетворяване на неговата сензорна потребност, основно от обич и допир. Именно в тази фаза на детското развитие (орална/сензорна), от раждането до първата година на инфанта, се стига до неразрешена фиксация и засегнатите вече последствия.

Според американския психолог Джефри Йънг на оралността са присъщи четири отчетливи схеми, които ще разгледаме обобщено, макар вече да ги изложихме описателно в предходната част. Йънг ги систематизира така:

  1. Зависимост/Некомпетентност.

Убеждение, че не можем да функционираме пълноценно самостоятелно. Че без помощ не бихме могли да се грижим за себе си, не можем да се справим с ежедневните задачи, не можем да преценяваме правилно обстоятелствата. В оралността тази схема се преживява като безпомощност.

  1. Уязвимост на нараняване и болест.

Казано по-свободно, тук имаме страх от това небето да се сгромоляса върху нас. В конкретика страховете заемат три категории: а. страх от здравословни неблагополучия (например болести) б. загуба на емоционален контрол (полудяване) в. страх от битови аварии, природни бедствия, поголовно насилие, световен апокалипсис и пр.

  1. Вкопчване/неразвит Аз.

Емоционална преплетеност с важните други и несамостоятелност (преживяна като безпомощна непълноценност) вместо автономно социално функциониране. Усещане за двупосочно вселяване и емоционална неразделност с близките, породено от липса на психична диференцираност. Крайните форми са чувство за безперспективност и липса на смисъл в живота.

  1. Провал.

Вярване, че провалът е неизбежен. Усещане за неадекватност във всички сфери на личния, социалния и професионалния живот. Често имаме убеденост за липса на базови умения за справяне, усещане за неудачност, предстояща лична гибел и разруха.

Разбира се, не бива да стигматизираме оралния характер като неспасяем случай. Напротив, като всеки друг от условно разграничените от Бернаскони характери той минава през трансформация, достигайки здравословни еквиваленти на маладаптивните си наличности. Етикетът на преработената му форма е „емпат-лечител“. Емпатът-лечител е овладял енергията на движението смирено доверие (здраво подчинение), в плана на Естествената психотерапия прилежащо на любовта. От тази позиция на доверие към самия себе си, той може да се довери и на другия. Това му освобождава пътя към удовлетворяването на неговите най-съкровени потребности: любяща заедност, безусловно приемане, общностна съпричастност, любящо единяващо сливане.

Емпатът вече е същинско въплъщение, извор на любовта. Той има уравновесена връзка с нея, като и позволява да тече навън и бъде споделяна, защото чувства директно. Даването му е сърдечно, подтиквано от напиращата отвътре радост, свързана с него. Заради директната си фина свързаност с „ти“ обекта мигновено реализира дълбок сърдечно-енергиен синхрон, с което печели и привлича хората. Поведението му е самостойностно, потапянето в самотата преработено и комфортно – емпатът представлява добра компания на самия себе си заради превръщането на несигурната му амбивалентна привързаност в сигурна… свързаност.

В комуникацията емпатът-лечител вече умее да се заявява, макар това да му коства известно усилие. Връзката с реалността е отлична, живата му спонтанност хваща за ръка препланирането и го повежда към кръшни хора̀. Емпатът има умерен темперамент навън и навътре. Екстраверсията и интраверсията са еднакво добре изразени; пътят е чист и широк както към потапянето в собствената душевност, така и при насочването на либидото средата. В преработената си версия обаче локусът на контрола се измества навътре – към едно убеждение за реална автономност, висока способност за самообгрижване и вътрешна осъзнатост.

Коментирай и харесай Коуч Тео във фейсбук и в YouTube, за да видиш първи новите публикации. Сподели с приятели, които биха могли да извлекат нещо полезно за живота си. Благодаря ти!