Въздишка на облекчение

Здравейте и благодаря, че се отбихте!

Когато една ненадейно обикновена утрин се събудиш в спокойствие и с изненада забележиш, че не те боли там, където те боляло, подръпвало и схващало през последните 20-30-40 години. Когато усетиш, че вече я няма тревожността и вече никой не те стиска за гърлото. Когато спреш и потърсиш своя вечен спътник болката, но нея я няма, без да знаеш защо. И въпреки нейното отсъствие виждаш, че светът е безопасен без нея – тя няма вече от какво да те предпазва. Няма повече печалба да ти носи, няма защо да определя живота ти… Тогава удовлетворението от това неочаквано изцеление и облекчение е съвсем същото, каквото от всяка друга мимолетна болежка или сърбеж. От всяка друга излишна маса, която съзнателно бихме изхвърлили на мига.

Виждаш как дори не е важно кое точно е донесло това излекуване, защото може би то всъщност е просто освобождение и не е донесено от лекарство, таблетка, която да препоръчваме на всички. На която да станем сляп пазарен представител. Нека то остане в тайнство, но да си засвидетелстваме ефекта на грижата, която сами си даваме и сме си дали по пътя в търсене и лутане към тази свобода.

Фокусът в това да съм добър към себе си и да чувствам как сам се прегръщам и се обичам заедно с болката и страховете си. Именно те съграждат нашата човешка стойност в силна степен. Те са суровата непреработена форма на това удовлетворение, щастие, което един ден идва ненадейно и ни осветява така неподготвени.

Годините в болка разкриват безмерното богатство на уроците, които един ден узряват или може би за които ние един ден узряваме. И да, удовлетворението от липсата на болка може би е слабичко, няма викове „Успях“ или „Победа!“ – вероятно също толкова слабо както, ако бяхме носили болката само ден от живота си. Въздишката на облекчение трае точно толкова, колкото една въздишка. После отговорността ни да живеем по потребностите си, включително по онези, които не сме се осмелявали да достъпим, отново ни вика. Уроците от тези дълги години на страдание и неудобство – те са богатството, те са смисълът, те просто са Пътят.

Неведомият път. Не бягаме от лекарствата, но и не се спасяваме в тях. Не се тресем от алчен копнеж към спасението. Ходим бавно и умерено към дълбочината на болката, защото там е изворът на личното ни освобождение. Понякога минават години преди отпускането… понякога цял един живот в ненужна борба и опълченство.

Коментирай и харесай Коуч Тео във фейсбук и в YouTube, за да видиш първи новите публикации. Сподели с приятели, които биха могли да извлекат нещо полезно за живота си. Благодаря ти!

Публикувано от

Теодор Новаков психолог

Мисията ми е да помогна на хората да развиват социални умения, здравословни взаимоотношения и утвърждават своята автентичност.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s