Отношението ми към смъртта

В рамките на обучението си по Естествена психотерапия написах тази статия за отношението си към смъртта.

Започвам да пиша тази статия през горещи сълзи, потопен в океан от любов, безмерна красота и необятна благодарност. Часът е 4:27 сутринта и съм буден вече поне час и половина, за да туптя в завършването, достигането на финала на една от многото пътеки на простосмъртните. Сега в момента съзерцавам красотата на смъртта в раздялата, в промяната, в нейното осмисляне и интегриране. Това е отношението ми към смъртта. Нося способността да виждам покоя във вечния кръговрат, символизиран от смъртта. И тази сутрин съм свързан с него.

Смъртта е в продължаването по друг път, което наричаме раздяла. Колко невероятно възнаграждаваща е раздялата! Само пълната раздяла, отпускането в тази смърт носи цялостно разбиране на Другия. В тази символична смърт се ражда ресурс безусловна любов, която да отправим към себе си и към следващите си спътници в живота. „Ей, ти – Другия. И ти, и аз сме същото, приятелю. Приятелко! Шансът ни събира, а смъртта и промяната ни свързват завинаги. В притихнала, всеизпълваща сърдечна благодарност и любов. Далеч отвъд думите… Хванал съм ръката ти, държа те за ръка в сърцето си.“

В последните седмици чувах смъртта – в медитацията си, в която се гмуркам все по-безшумно и смело; усещах смъртта в тишината по стерилните коридори на Пирогов; изпитвах смъртта в екстаза, във вечността и дълбочината на космическата му бездна. И там има само един покой, едно приемане… неописуемо красиво е! Защото смъртта повече не ми носи страдание в раздяла, откъсване или отнемане, тя носи само живителна промяна. Изпод овъгленото изниква зеленина, която сияе и расте.

Като дете родителите ми зорко ме пазеха от това да съзра лика на смъртта. Може би заради това разделите ми по-натам в живота не бяха завършвани. И за мен промяната е била толкова несвойствена. Промяната е океан, който мощно ни носи в своите течения. А плаването е в наслада, когато е без страх. Родителите ми не ме взимаха на погребения, докато не станах млад мъж, който сам знае дали иска да присъства на изпращането. Те изцяло ме изолираха от тъгата, каквато обаче аз така или иначе носех в одежди на депресия. Вероятно смъртта и раздялата те са преживявали дисоциирано, като болезнени и непоносими. И така стана, че тогава аз не се научих да разбирам близостта със смъртта, нито вътрешната сила за промяна – единствено знаех колко болят имагинерното изоставяне и самотата.

Преди минути се връщам от църквата, която открих в квартала по време на вечерните си разходки из пандемията. Втори път вече влизам в нея. Църквата е нова и атмосферата не тегне. Въпреки че е масивна, не е мрачна и достолепна като другите стари църкви, в които съм влизал. Но и в нея има покой, днес бях там, за да отправя молитва, без да съм съвсем религиозен. В приемането на постоянната промяна, аз мога веднага да започна своята молитва и тя не е в страх. Нито от смъртта, нито от раздялата или изоставянето. Аз само помолих в благодарност красотата и любовта, които виждам и усещам, които тия дни ме обливат, да бъдат споделени и дадени на повече хора. Да бъде Твоята воля.

Има много такива, които не се страхуват от смъртта. Например тези, които поддържат градинките с цветя в междублоковите пространства. Хората, които остаряват с топлина в сърцето и продължават дори някой да не разбира смисъла на общата цветна градинка. По пътя обратно към къщи мислех за това, че ми идва леко да говоря на хората около мен (особено на непознатите) сякаш това ще им е последното нещо, което някой им каже. Струва ми се, че реагират и ми отвръщат с радост, като че ли наистина това ще им е последното. Защото думата ми в любящо смирение отеква и се чува.

В чуждата смърт не остава какво освен да се помирим с отишлия си. Тогава като че ли е по-лесно. Единствено собствената смърт обаче ли ще ни донесе помирение със съдбата, теглото, негодуванието от късмета ни в космическата лотария? Сетния си час ли да чакаме? Не бива да е така. Не бива да чакаме кончината си, за да ни стане просто. Помирението със себе си или към който и да било можем да проявим приживе. В смирение пред величието на Живота и Смъртта. Неизменните, неделимите сили, пред които сме малки. Оцелостяването ни прави готови за смъртта, разплатили или пък опростили всичките си сърдечни сметки и вересии с човечеството. Защо ще се прощаваме с обичания свой друг чак когато той се спомине? Честичко да позволяваме първо на нас да ни е просто, а от там и на всяко друго Боже „Ти“.

Спомням си първия момент, в който съзнателно си дадох сметка за страха си от самотата. Бяха минали години, откак затъвах в нея. Бях студент и всъщност животът ми се нареждаше, когато изведнъж през мен премина студената тръпка: „Ами ако нещата се върнат, както бяха?!“ Вече през мен не минават подобни трусове. Вече прегръщам всеки слънчев лъч, осмелил се да прекъсне снежната мартенска мъгла. Все по-често ми се услажда този привидно незначителен момент, като сладък залък. Споделям го и съм благодарен, че срещам и други, които си позволяват да дишат в доверие към неизвестното, промяната, бъдещето, смъртта.

Коментирай и харесай Коуч Тео във фейсбук и в YouTube, за да видиш първи новите публикации. Сподели с приятели, които биха могли да извлекат нещо полезно за живота си. Благодаря ти!

Публикувано от

Теодор Новаков психолог

Мисията ми е да помогна на хората да развиват социални умения, здравословни взаимоотношения и утвърждават своята автентичност.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s