Въздишка на облекчение

Здравейте и благодаря, че се отбихте!

Когато една ненадейно обикновена утрин се събудиш в спокойствие и с изненада забележиш, че не те боли там, където те боляло, подръпвало и схващало през последните 20-30-40 години. Когато усетиш, че вече я няма тревожността и вече никой не те стиска за гърлото. Когато спреш и потърсиш своя вечен спътник болката, но нея я няма, без да знаеш защо. И въпреки нейното отсъствие виждаш, че светът е безопасен без нея – тя няма вече от какво да те предпазва. Няма повече печалба да ти носи, няма защо да определя живота ти… Тогава удовлетворението от това неочаквано изцеление и облекчение е съвсем същото, каквото от всяка друга мимолетна болежка или сърбеж. От всяка друга излишна маса, която съзнателно бихме изхвърлили на мига.

Виждаш как дори не е важно кое точно е донесло това излекуване, защото може би то всъщност е просто освобождение и не е донесено от лекарство, таблетка, която да препоръчваме на всички. На която да станем сляп пазарен представител. Нека то остане в тайнство, но да си засвидетелстваме ефекта на грижата, която сами си даваме и сме си дали по пътя в търсене и лутане към тази свобода.

Фокусът в това да съм добър към себе си и да чувствам как сам се прегръщам и се обичам заедно с болката и страховете си. Именно те съграждат нашата човешка стойност в силна степен. Те са суровата непреработена форма на това удовлетворение, щастие, което един ден идва ненадейно и ни осветява така неподготвени.

Годините в болка разкриват безмерното богатство на уроците, които един ден узряват или може би за които ние един ден узряваме. И да, удовлетворението от липсата на болка може би е слабичко, няма викове „Успях“ или „Победа!“ – вероятно също толкова слабо както, ако бяхме носили болката само ден от живота си. Въздишката на облекчение трае точно толкова, колкото една въздишка. После отговорността ни да живеем по потребностите си, включително по онези, които не сме се осмелявали да достъпим, отново ни вика. Уроците от тези дълги години на страдание и неудобство – те са богатството, те са смисълът, те просто са Пътят.

Неведомият път. Не бягаме от лекарствата, но и не се спасяваме в тях. Не се тресем от алчен копнеж към спасението. Ходим бавно и умерено към дълбочината на болката, защото там е изворът на личното ни освобождение. Понякога минават години преди отпускането… понякога цял един живот в ненужна борба и опълченство.

Коментирай и харесай Коуч Тео във фейсбук и в YouTube, за да видиш първи новите публикации. Сподели с приятели, които биха могли да извлекат нещо полезно за живота си. Благодаря ти!

Отношението ми към смъртта

В рамките на обучението си по Естествена психотерапия написах тази статия за отношението си към смъртта.

Започвам да пиша тази статия през горещи сълзи, потопен в океан от любов, безмерна красота и необятна благодарност. Часът е 4:27 сутринта и съм буден вече поне час и половина, за да туптя в завършването, достигането на финала на една от многото пътеки на простосмъртните. Сега в момента съзерцавам красотата на смъртта в раздялата, в промяната, в нейното осмисляне и интегриране. Това е отношението ми към смъртта. Нося способността да виждам покоя във вечния кръговрат, символизиран от смъртта. И тази сутрин съм свързан с него.

Смъртта е в продължаването по друг път, което наричаме раздяла. Колко невероятно възнаграждаваща е раздялата! Само пълната раздяла, отпускането в тази смърт носи цялостно разбиране на Другия. В тази символична смърт се ражда ресурс безусловна любов, която да отправим към себе си и към следващите си спътници в живота. „Ей, ти – Другия. И ти, и аз сме същото, приятелю. Приятелко! Шансът ни събира, а смъртта и промяната ни свързват завинаги. В притихнала, всеизпълваща сърдечна благодарност и любов. Далеч отвъд думите… Хванал съм ръката ти, държа те за ръка в сърцето си.“

В последните седмици чувах смъртта – в медитацията си, в която се гмуркам все по-безшумно и смело; усещах смъртта в тишината по стерилните коридори на Пирогов; изпитвах смъртта в екстаза, във вечността и дълбочината на космическата му бездна. И там има само един покой, едно приемане… неописуемо красиво е! Защото смъртта повече не ми носи страдание в раздяла, откъсване или отнемане, тя носи само живителна промяна. Изпод овъгленото изниква зеленина, която сияе и расте.

Като дете родителите ми зорко ме пазеха от това да съзра лика на смъртта. Може би заради това разделите ми по-натам в живота не бяха завършвани. И за мен промяната е била толкова несвойствена. Промяната е океан, който мощно ни носи в своите течения. А плаването е в наслада, когато е без страх. Родителите ми не ме взимаха на погребения, докато не станах млад мъж, който сам знае дали иска да присъства на изпращането. Те изцяло ме изолираха от тъгата, каквато обаче аз така или иначе носех в одежди на депресия. Вероятно смъртта и раздялата те са преживявали дисоциирано, като болезнени и непоносими. И така стана, че тогава аз не се научих да разбирам близостта със смъртта, нито вътрешната сила за промяна – единствено знаех колко болят имагинерното изоставяне и самотата.

Преди минути се връщам от църквата, която открих в квартала по време на вечерните си разходки из пандемията. Втори път вече влизам в нея. Църквата е нова и атмосферата не тегне. Въпреки че е масивна, не е мрачна и достолепна като другите стари църкви, в които съм влизал. Но и в нея има покой, днес бях там, за да отправя молитва, без да съм съвсем религиозен. В приемането на постоянната промяна, аз мога веднага да започна своята молитва и тя не е в страх. Нито от смъртта, нито от раздялата или изоставянето. Аз само помолих в благодарност красотата и любовта, които виждам и усещам, които тия дни ме обливат, да бъдат споделени и дадени на повече хора. Да бъде Твоята воля.

Има много такива, които не се страхуват от смъртта. Например тези, които поддържат градинките с цветя в междублоковите пространства. Хората, които остаряват с топлина в сърцето и продължават дори някой да не разбира смисъла на общата цветна градинка. По пътя обратно към къщи мислех за това, че ми идва леко да говоря на хората около мен (особено на непознатите) сякаш това ще им е последното нещо, което някой им каже. Струва ми се, че реагират и ми отвръщат с радост, като че ли наистина това ще им е последното. Защото думата ми в любящо смирение отеква и се чува.

В чуждата смърт не остава какво освен да се помирим с отишлия си. Тогава като че ли е по-лесно. Единствено собствената смърт обаче ли ще ни донесе помирение със съдбата, теглото, негодуванието от късмета ни в космическата лотария? Сетния си час ли да чакаме? Не бива да е така. Не бива да чакаме кончината си, за да ни стане просто. Помирението със себе си или към който и да било можем да проявим приживе. В смирение пред величието на Живота и Смъртта. Неизменните, неделимите сили, пред които сме малки. Оцелостяването ни прави готови за смъртта, разплатили или пък опростили всичките си сърдечни сметки и вересии с човечеството. Защо ще се прощаваме с обичания свой друг чак когато той се спомине? Честичко да позволяваме първо на нас да ни е просто, а от там и на всяко друго Боже „Ти“.

Спомням си първия момент, в който съзнателно си дадох сметка за страха си от самотата. Бяха минали години, откак затъвах в нея. Бях студент и всъщност животът ми се нареждаше, когато изведнъж през мен премина студената тръпка: „Ами ако нещата се върнат, както бяха?!“ Вече през мен не минават подобни трусове. Вече прегръщам всеки слънчев лъч, осмелил се да прекъсне снежната мартенска мъгла. Все по-често ми се услажда този привидно незначителен момент, като сладък залък. Споделям го и съм благодарен, че срещам и други, които си позволяват да дишат в доверие към неизвестното, промяната, бъдещето, смъртта.

Коментирай и харесай Коуч Тео във фейсбук и в YouTube, за да видиш първи новите публикации. Сподели с приятели, които биха могли да извлекат нещо полезно за живота си. Благодаря ти!

Как да си дам спокойствие и утеха?

Здравейте и благодаря, че се отбихте!

Методът на самоуспокоението (self-soothing) е път на облекчение чрез пускане на тревожността, болката и напрежението. Сами да си дадем утеха и чувство, че сме по-добре. От малки се научаваме да го правим – например със сукането на палеца. Несъзнавани опити при възрастните пък са гризането на ноктите, тропането с крак (шиене), ритмичното поклащане, люлеенето на тялото – в основата си всички те са израз на тревожност.

Самоуспокоението като вид себе-грижа ни идва на помощ, за да почувстваме отново контрол, да се усетим по-уверени, да понижим тревожността, в търсене на самостоятелност, комфорт итн. Този подход помага и при страхове, безпокойство, стрес и липса на самочувствие.

Изключително важно е да развием навици на себе-грижа, които са добри за нас. Някои от тях са да идем на масаж, да си вземем вана, да пием топъл чай, да дъвчем дъвка, да си направим ароматерапия със свещи (приглушена светлина), да гледаме комедия, да лежим в природата и да наблюдаваме преминаващите облаци, допирът с гушкави тъкани и материи, електрическото одеяло, да си пуснем бавна музика или да спим на специален музикален фон. Съзнателното дишане и дъвчене на храната, утвърждаващият вътрешен диалог в проява на великодушие и прошка към себе си, медитацията с поставяне на ръка на сърцето (в средата на гърдите), бавното и съзнателно галене на кожата… Всички те регулират нервната система и подреждат мислите и емоциите.

За съпоставка: някои нездравословни начини за справяне с тревожността са злоупотребата с психоактивни вещества, пушенето, тайните навици, хазартът, шопинг-терапията, преяждането, недохранването и консумацията на вредни храни, недоспиването итн.

За да се научим сами да си даваме ласка и утеха, е нужно да признаем страховете си, да сме отворени да изпробваме различни видове себе-грижа и да си създаваме свои нови такива, както и да проследяваме дали процесът работи. В кръга на шегата: добрата себе-грижа е „да се поглезим“, недобрата себе-грижа е „да се почерпим“.

Само-успокоението и себе-грижата са на разположение за всички, дори да нямате тревожни преживявания. Те са начин да си даваш любов и приемане, самият ти на себе си. Това е преживяване на доверие в себе си. Проверете дали нещо (сред хилядите оправдания) ви пречи да си го позволите – в такъв случай оставам на разположение.

Коментирай и харесай Коуч Тео във фейсбук и в YouTube, за да видиш първи новите публикации. Сподели с приятели, които биха могли да извлекат нещо полезно за живота си. Благодаря ти!