Здрава и болна емпатия

В рамките на обучението си по Естествена психотерапия написах тази статия за различните проявления на емпатията. Приятно четене!

Свързването на душите, свързването на индивидите един с друг в диада или група води до сплотеност и сътрудничество. Този принцип е водещ и в психотерапията, която изисква именно такава среда, за да постигне висока ефективност. Специфичната за този тип отношения близост (задушевност) и доверието в комуникацията между терапевт и клиент са необходими не само за отговорно водена програма и план в хода на успешната терапевтичната работа, но и за самата диагностика. Фундаментално умение и външен израз на поведение от страна на психотерапевта в тези условия се явява емпатията – от една страна като инструмент за адресиране на конкретно споделяне на клиента, а от друга като всеизпълващо присъствие на терапевта в любов и безусловно приемане.

Емпатията позволява да се осъществи обмен отвъд предаването на житейска фактология. Защото тя е нужна за осъществяване на контакт между реалностите на специалиста и търсещия подкрепа. Без емпатия те вероятно биха останали напълно изолирани в собствените си емоционални измерения. Необятният вътрешен свят на всеки човек не може да бъде опознат без един вид вживяване в неговото съществуване. Това ще рече да придобиваме представа за личния смисъл, който клиентът внася в преживяното и преживяването. Радост, безсилие, чувство за вина, ужас и мрак. Има изискване към терапевта да познава всички тях от близо. Болката, затъването в плаващите пясъци на тъгата, депресията, бездната. За да даде възможност за проява на емпатия у себе си и чрез нея да се свърже адекватно с материята на поставения проблем, терапевтът разчита на своя пъстър и богат житейски опит, често наситен с лично страдание и предизвикателства.

Емпатията е реално докосване на болката и страха у другия, ближния. Не просто тяхното интелектуално разбиране. Докосване, което ти изгаря ръката, ако се увлечеш твърде силно да съжаляваш клиента. Без допир до демоните на клиента обаче емпатия няма. Добрата новина е, че естественият психотерапевт има увереност, когато протяга отворена длан към мрака на сенките; той не бяга от тъмното. Защото знае през своята приживелищност, че там ще срещне стари познати, стари кримки. Не някой, който харесва, но такъв, който приема, уважава, поздравява, прегръща… Когато бил малък, Илон Мъск се стрaхувал от тъмното, но прочел, че тъмнината е отсъствие на фотони във видимия спектър и усетил, че няма смисъл да го е страх в мрака. Клиентите в психотерапията обикновено не са имали късмета да се освободят от страха си така леко. И нуждата им не е от психологическа лекция, а от любомъдро присъствие на човек, находчив и оправен дори когато лъчите светлина в душата ги няма.

Зрелостта на личността съчетава емпатията с чувство за самосъхранение. Защото да се метнем на вълната на драмата или хипоманията на клиента неимоверно увлича. Повлича най-вече, когато има оскъдица, неудовлетворение и непреработени съдържания в собствената душевност. В този смисъл нездравата емпатия често дружи с мелодрамата. Всеизпълващата смирена любов към живите чувстващи създания не можем да приравним със сляпата, неутолена емпатия, която изпитват потребителите на плитки сериали и идеализирани фантазии за романс. Емпатия, произлизаща от крайна саможертва и отдаденост, не би била подходяща в психотерапевтичните отношения. Не е грешно обаче да наречем емпатията, която клиентът заслужава, майчина, отпускаща и топла. Такава ще е и тази, която той може да усвои и отнесе към себе си в своя живот за след приключване работата с терапевта.

Умението да си представим преживяването на другия изключва каквото и да било осъждане. Естественият психотерапевт няма задължение да се съгласи с мнението на клиента, но може с лекота да приема неговата валидност и аргументация дори да не е непременно здравословна. Позицията му в емпатия така или иначе не е да одобрява или дискутира. Емпатията по-скоро отразява в дълбочина чисто човешката стойност на клиента, без да я асоциира с дадено морално или техническо становище. Емпатията, любовта към клиента, признава неговото право да бъде пълноценен в изживяванията и взаимоотношенията си. Тя храни крепката вяра на терапевта, че всички еднакво сме заслужили да ходим по тази земя. Че всеки потенциал и талант е орисан да се осъществи и разгърне, независимо от настоящата ситуация. Имплицитно емпатията изразява увереност и подкрепа към клиента, че сега или скоро той ще е способен смело да крачи по нови, неотъпкани пътеки.

Естественият психотерапевт въплъщава и излъчва здрава емпатия, защото е автентичен. Здрава емптатия би било той да изкаже с думи неспособността си в дадения момент да си представи мащаба на болката, свързана със споделено колосално травматично събитие. Може би в такива случаи дори живеенето в здрава емпатия не е абсолютно и съвършено. По-важно е страхът у терапевта да не е така ужасяващ, както у неговия клиент. Да не го втриса и него и заключи в града на сенките! И дори страхът да е вцепеняващ и леден, терапевтът да има пълната способност и желание за отпускане в тази режеща болка. Защото за естествения терапевт е съществено вече да е направил в себе си място за Живота с главно „Ж“. Провеждането и приемането на тази непредвидима стихия и благодат му позволява да е великодушен и емпатичен, състрадаващ без жал.

Тялото на добрия терапевт не вярва на лъжи. По своя път на вътрешна работа той е изобличил своите интернализирани душмани, простил им е и ги е погалил сърдечно. Обзел ги е в интеграцията като висша инстанция. Затова и взорът му в симптомите и страданията на клиента е изпълнен с нежност, любопитство и трезвина. Ако терапевтът има тотално непосрещнати демони, ако той не ги е поканил в съзнанието си като скъпи гости, като обичани части от себе си, като собствените си ръце, крака, пръсти и уши, неговата емпатия ще е вяла, сива и бледа. Нестабилна; пред срутване заради липсващия център. Боледуваща. Дава ли психотерапевтът в дългосрочен план своята съпричастност безразборно, без да съобразява общия баланс на терапевтичното отношение, с несъзнавано желание да замени реалните родители на клиента, неговите истински майка или баща, той пътува към прегаряне. Купил си е най-евтиния билет за ада на собственото си безсилие и се вози във вагона на умиращите да бъдат харесани и се почувстват полезни терапевти.

Болната емпатия обитава света на идеализираните фантазии за пълна хармония и синхроничност като единствени властващи сили. Признак за болна емпатия е изпитването на отвращение във всяка ситуация и спрямо всеки субект, който си позволява например леко своеволие, видима сексуалност, грубост, егоизъм, хитрина и тарикатлък. Тук съпътстващо явление е отделянето от действителността, в която тези поведения са нормални и дори адаптивни. Арсеналът на естествения психотерапевт не е изчерпателен, ако той остава наранен от общуването с такива индивиди. Ако той превръща собствената си неспособност да даде ход на сенчести импулси в страх от ежедневни техни изяви, той остава непохватен, схванат, не владее движенията, нито може да борави с енергията, която им прилежи.

Разбира се, емпатията включва техники като перифразиране, обобщаване, отразяване на емоциите, задаване на отворени въпроси итн. Но в дълбочина техниките не съставляват същността на емпатията. Така например тя може да бъде изразена и с мълчание в осезаемо присъствие, в една или няколко паузи. Въздействащата емпатия идва до някъде от осъзнаването на терапевта, че клиентът не седи пред него с нуждата да бъда съжаляван. Терапевтът не е призван да се присъедини в оплакването на дадена болка, физическа или душевна. Той вече е част от нея. Бил е част е нея много преди самия клиент, който всъщност бяга и се противи на болката. Естественият психотерапевт вижда болката, конфликта, неблагополучията, знае къде ги е усещал в собственото си тяло. Той усеща универсално човешкото в тази болка, тази тежест. Терапевтът се е изправял пред всякакъв вид „непреодолими“ склонове. Сам е киснал в безизходицата, приведен, унил и седнал в калта в основата на планината. Висял е заклещен по отвесните стени в търсене на път нагоре и познава чувството „ни напред – ни назад“. И също знае, че върхът не е целта. Пристигането в себе си е целта. И то е максимално вътрешно постижение, по-малко въпрос на външни обстоятелства. От тази гледна точка естественият психотерапевт пулсира в емпатия. Той владее Тишината.

Здравата емпатия не е плод на амбиция, тя не може да се изфабрикува. Лекуващата емпатия също не може да бъде забравена, щом веднъж е била постигната. Тя е човешката форма на по-висша „енергия“, която психотерапевтът провежда. В тази връзка тя не е продукт на усилие или труд в тесния смисъл на думата. Здравата емпатия не търси да помага или да разрешава – тя обгръща, тя обзема, тя получава в отговор доверие и благоразположеност. Гласът на здравата емпатия е космически и вечен. Той отеква и се помни, защото носи част от абсолюта. Не става въпрос за някакво убеждаване или благородна манипулация; става въпрос за сила, пред която се предаваме, предава се и съпротивата, осъществява се директен достъп до травмата. Емпатията е живото ядро на Естествената Психотерапия, именно защото ни позволява да работим пълноценно с травмите през всеки от познатите ни и налични психотерапевтични методи.

Коментирай и харесай Коуч Тео във фейсбук и в YouTube, за да видиш първи новите публикации. Сподели с приятели, които биха могли да извлекат нещо полезно за живота си. Благодаря ти!

Публикувано от

Теодор Новаков психолог

Мисията ми е да помогна на хората да развиват социални умения, здравословни взаимоотношения и утвърждават своята автентичност.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s