Гещалтпсихология

В студентските си години съставих този реферат по История на психологията. Фокусът умишлено е почти изцяло върху историята на възникване на Гещалттеорията.

Съдържание:
1. Въведение в историята на мисълта за целостта:
1.1 Античност.
1.2 Ново време.
2. Основни позиции на Гещалтпсихологията:
2.1 Гещалттеория.
2.2 Гещалтпсихология.
2.3 Гещалттерапия.
3. Школи на Гещалтпсихологията:
3.1 Грацка школа.
3.2 Франкфуртска школа.
3.3 Берлинска школа.
3.4 Лайпцигска школа.
4. Значение и принос на Гещалтпсихологията.

……………………………………………

  1. Въведение в историята на мисълта за цялостта:

 1.1 Античност:

Непреките корени на Гещалтпсихологията могат да бъдат регистрирани на много места, тъй като могат да бъдат свързани с основите на цялостното мислене и мисленето, свързано с образи. С поглед към хилядолетните философо-психологии трябва да се подчертае, че цялостното мислене е толкова старо, колкото и самата история на психологията. То се среща в древното китайско учение «Янг и Йин», чието възникване се приписва на китайските императори, живели 3000 години пр. Хр., и е записано в систематизиран вид за пръв път от Конфуций (552 – 479 пр. Хр.) в «Книга за превръщането». Цялостното мислене може да се срещне и в гръцката античност, например при Аристотел (384 – 322 пр. Хр.), който формулира един от основните принципи на Гещалтпсихологията, според който «цялостта е повече от сбора на елементите и». Аристотел говори и за това, че «цялостта възниква преди частите». Пример за цялостно мислене от времето на Просвещението е Готфриид Вилхелм Лайбниц (1646 – 1716) със своето «Учение за монадите».

1.2 Ново време:

Непосредственото начало на гещалтпсихологическото мислене в психологията в развитието след институционалното и обособяване като наука в последната третина на 19. век би трябвало да се търси преди всичко в антиелементарното мислене на така наречената «психология на актовете» както и в «психологията за целостта». С това течение са свързани имената на Франц Брентано (1838 – 1917), Ернст Мах (1838 – 1916), Карл Щумпф (1848 – 1936), Алексиус Майнонг (1853 – 1920), Кристиян фон Ееренфелс (1859 – 1932) и изследователските разработки на Макс Вертхаймер (1880 – 1943), Волфганг Кьолер (1887 – 1967), Курт Кофка (1886 – 1941), Курт Левин (1890 – 1947) и др. Тези учени дават своя принос преди всичко във Виена, Грац, Прага, Вюрцбург, Франкфурт и Берлин. Приблизително по времето но бихевиористката революция в САЩ те се борят с «елементаризма», който доминира в рамките на експерименталната психология на отминаващото 19. столетие и който е ориентиран към «психофизиката» на Ернст Хайнрих Вебер (1795 – 1878) и Густав Теодор Фехнер (1801 – 1887) или към физиологичната психология на Вилхелм Вунд (1832 – 1920). Този експериментален научен модел произхожда от идеята, че психичните явления са изградени от различни елементарни единици (напр. усещания, представи) според модела на химията и поради това са разложими на елементи при изследователските процеси. Този елементаризъм бива допълнен от «асоционизма», който търси динамиката и формите на връзка между психичните елементи в асоциативните форми на Аристотел, като обръща недостатъчно внимание на понятия като «значение» и «стойност».

Срещу това гещалтеоретиците изтъкват «феноменологичния анализ» на едно психично явление като първи стъпки в рамките на едно научно психологично изследване или казано по друг начин: посоката е от явленията към същността, а не обратното, тъй като същността се разкрива в явленията и двете не са идентични. Експерименталната методика и математиката са ключът към за този емпиричен анализ. По-късно към това се добавя и «биотичният», тоест близкият до реалността експеримент срещу «изкуствения» лабораторен експеримент. В унисон с тези властващи психологични и научни разбирания това са винаги явленията,  «феномените», които трябва да изграждат научната изходна позиция, а не стоящите в основата им «въздействащи условия». Само през тези  «психични феномени» може да се проникне до психичните структури и процеси, тоест до «актовете», в смисъла влаган от Франц Брентано, или до «функциите» в смисъла на Карл Щумпф.

  1. Основни позиции на Гещалтпсихологията:

        2.1 Гещалттеория:

Гещалттеорията е друго название на Гещалтпсихологията и чрез него се обръща внимание на това, че тя е психологическа теория, релевантна като метатеория извън пределите на психологията. Тя определя рамката за различни психологически знания и тяхното прилагане. Гещалттеорията разглежда човека като имащ активна позиция в отношението си към околната среда, като отворена система – такава, която обменя с обкръжението си енергия и материя и в следствие на което тя може да бъде представена единствено с помощта на модел и то само приблизително. Гещалттеорията представлява виждане за възникването и организацията на психичните процеси при възприятието, както и при мисленето, чувствата и поведението и организирането им според определени образци. В този смисъл Гещалттеорията не се ограничава единствено върху понятието за гещалта, цялостта и определящите възприятието фактори, а се разбира доста по-всеобхватно:

  • Приматът на феноменологичното: Основно изказване на Гещалттеорията е признаването на човешкия вътрешен свят като единствена непосредствено зададена действителност;
  • Интеракцията между индивид и ситуация, разбрана като динамично поле, се определя от изживяванията и поведението, а не само от желания, външно зададени условия или непроменими личностни характеристики;
  • Връзките между психичните явления се създават по-лесно и са по-продължителни при съществени взаимовръзки, а не поради повторение и затвърждаване;
  • Мисленето и решаването на проблеми се определят от същинно- и предметноориентирано структуриране, преструктуриране и централизиране на даденото по посока на целта;
  • Структурите в паметта се изграждат и диференцират поради асоциативни връзки. Те следват тенденцията на оптималната организация;
  • Несъвместими познавателни процеси водят до дисонантно изживяване и нови познавателни процеси, които опитват да намалят този дисонанс;
  • В надиндивидуална цялост съществува тенденция към отлични отношения при играта между сили и потребности.

Макс Вертхаймер обобщава със следната формула до какво се отнася Гещалттеорията: «Съществуват зависимости, при които това, което се наблюдава като цялостен процес, не се извежда от това какви са и как са съствавени отделните части, а обратното, където това, което се случва с една част от цялостта, се определя от вътрешни структурни закони на принадлежащата цялост… Това е гещалттеорията, ни повече, ни по-малко… » («За Гещалттеорията». Доклад пред Кант-обществото, Берлин от 17.12.1924. Издателство на Философската академия: Ерланген 1925).

От познавателнотеоретична гледна точка схващането на Гещалттеорията защитава критичнорелистична позиция. На равнището на методологията се върви към едно смислено обединение на експерименталния и феноменологичния подход, без да липсва  експериментална строгост. Гещалттеорията не трябва да се разбира като фиксирана научна позиция, а като една развиваща се парадигма. След средата на 19. век като теория за собствената организация на системи тя се разпространява и в науки като философия, медицина, биология и др.

 2.2 Гещалтпсихология:

μoρφη (гр.): форма, образ, силует.

Централната максима гласи, че на различните процеси на съзнанието се полага едно качество, което сумата на отделните части не притежава – гещалта. Той се образува в мозъка от получаваните стимули като затворена духовна представа. Гещалтът се съставя от отделните образи или компоненти, например при едно произведение на изкуството. Гещалтпсихологията приема, че цялостите – гещалтите – са основни съставящи единици на психиката. Те са неелементарни образования, които осъществяват смислов принцип. Феноменологичният свят притежава много гещалти, например: музикално произведение, роман, картина, природонаучна теория, философска постройка, мироглед или религия. Целостта се състои от части – тези компоненти, които са са свързани с изграждащия принцип на целостта и са стимулирани от него. Постройката, подредбата на на частите и организираната цялост на взаимовръзките се нарича структура. Едно музикално произведение представлява цялост: смисловият принцип може да бъде този на арията. От него се определят акордите, ритмите, тактовете и нотите. Заради смисъла на музикалното произведение, на целостта, частите имат задача, място и роля в него. От тук всеки тон изпълнява смисъла на арията чрез позицията си. Затова целостта и частите са подредени йерархично –  целостта горе, частите долу – помежду частите и  между частите и целостта действа функционална зависимост.

За да систематизират принципите, произлезли от изследванията си и обяснят начина и причината за изживяването на композиции като цялост, гещалтпсихолозите формулират няколко основни закони за възприятието, които постулират собствената си независимост от условията на стимулите:

  • Закон за близостта: Елементи, разделени от малки разстояния, се възприемат като взаимнопринадлежни;
  • Закон за приликата: Изглеждащи сходно елементи по-често се изживяват като взаимнопринадлежни отколкото различно изглеждащи;
  • Закон за правилното продължение: Елементи биват свързани, когато са подредени в правилна линия;
  • Закон за завършеността: Неналични части в една фигура се добавят при възприятието;
  • Закон за общата съдба: Елементи, които се движат равномерно, се изживяват като цялост;
  • Закон за правилния гещалт: Образни единици винаги се изграждат така, че резултатът да представлява възможно най-прост и най-лесно запомнящ се гещалт (Praegnanztendenz).

Примери при визуалното възприемане са възприемането на непълен кръг като цялост или струпването на точки като определена форма – мозъкът допълва липсващите части чрез  «екстраполация» – пресмятането на поведение извън областта на осигурените знания. Студии сочат, че прости елементи или композиции, при които значението се схваща директно, представляват по-малко предизвикателство за мозъка отколкото комплексни и заради това първите биват предпочитани.

Не «trial and error», опит и грешка в смисъл на «пробата води към решението», а организацията на гещалтите е от значение. Волфганг Кьолер постулира «учене чрез просветление» (Insight), което той приписва и на маймуните при неговите експерименти с животни. Те използват предметите от околната среда като помощно средство за достигане на храната и преструктурират полето в смисъла на «правилния гещалт», което е и решението на задачата.

Основните схващания на Гещалтпсихологията за формулирането на тези закони са следните:

  • Не съществува еднозначна и константна връзка между стимулите и усещанията. Всяко възприятие е вплетено в предмета на нашите изживявания и предопределено от контекста;
  • Даденостите на възприятието се подчиняват на тенденция за организиране в гещалти – структуриране;
  • При кратковременно представяне в паметта се проявява тенденцията несъвършените гещалти да се преобразуват в прости и симетрични. Последните се възприемат по-лесно и по-трудно се подават на влияние от стимули на средата. Особено прегнантни са геометричните фигури кръг, квадрат и равнобедрен триъгълник;
  • Гещалтите се изживяват като «носещи смисъл»;
  • Гещалтите се отличават като «фигури» от неопределения «фон». Колкото по-прост е гещалта, толкова по-голяма е вероятността да изпъкне като фигура;
  • Съставящите части се влияят една от друга. Промени в една част водят до промени в целостта.

За обяснение на гещалтфеномените освен принципа на прегнантност (закон за правилния гещалт), от който се извеждат и останалите закони, се използва принципа на психофизичния изоморфизъм, който гласи, че между психичните и принадлежащите им физиологични процеси съществува съвпадане на гещалта, тоест двата вида процеси са структурирани еднакво. Следователно винаги трябва да бъдат търсени основите на психичното в организма.

Първоначално гещалтпсихологията се занимава предимно с ефекти у възприятието и преди всичко с Фи-феномена: Две светлини, които са поставени близо една до друга и пресветват за кратък интервал една след друга, се възприемат като една светлина, която се движи от позицията на първата към тази на втората. Гещалтпсихологията заключва от този ефект, че нашите преживявания зависят от това как те самите са организирани и от образци, които се образуват от стимули.

Гещалтпсихолозите отхвърлят метода на интроспекцията също като бихевиористите: но същевременно се борят «ожесточено» срещу тяхната теория. Гещалтпсихологията прилага форма на изучаване, наречена «Феноменология», която извлича изследователски данни от субективните възприятия на хората и техните оценки. Заради този подход гещалтпсихологическите изследвания са противоположно на Бихевиоризма предимно качествено измерими. Поради тази причина Гещалтпсихологията често бива отхвърляна като нестабилна и ненаучна теория. Въпреки това чрез особената си гледна точка тя допринася за много настоящи изводи и изследователски теми.

2.3 Гещалттерапия:

Гещалттеоретичната психотерапия е изведен от Гещалттеорията метод за психотерапия. Тя възниква като резултат от старанията на Ханс Юрген Валтер – ученик на Волфганг Метцер – въз основа на възможностите за интеграция на съвместими принципи на Психоанализата, Дълбинната психология, Когнитивно-поведенческата терапия, Говорната терапия и други психотерапевтични школи.

Гещалттеоретичната психотерапия последователно се ориентира към експерименталнопсихологически знания от Гещалтпсихологията и нейното феноменологично изложение. Използваните техники се вариативни и индивидуални, типичен обаче остава стремежът за стимулиране на активиращи преживяванията интервенции над интеграцията на чувства, усещания, мислене и поведение. Психотерапевтичната позиция и образът на човека представят тясна връзка с индивидуалната психология на Алфред Адлер (1870 – 1937).

Изградена върху тази основа Гещалттеоретичната психотерапия се разпространява в Германия, Австрия и Швейцария. В англоговорящите страни сравнително по-рано се развиват подходи за прилагането на Гещалттеорията в областта на психотерапията. В съществената си част това се случва в широкото разбиране на връзката между Гещалттеория и Психоанализа. Отговорност за това носят работите на ученикът на Курт Левин Юниус Ф. Браун и сътрудника на Макс Вертхаймер Ервин Леви.

  1. Школи на Гещалтпсихологията:

3.1 Грацка школа:

Със своите идеи за теорията на ценностите, тази на познанието и гещалттеорията Алексиус Майнонг взима решаващо участие във все по-ясно изпъкващото собствено развитие на австрийската философия през втората половина на 19. век. Майнонг получава научното си образование при Франц Брентано във Виена и макар че неговите по-късни философски изследвания надхвърлят основните позиции и принципи на учителя му и поемат по собствени си пътища, през своя ранен период на творчество Майнонг се занимава мнoгoкратно с психологическа проблематика, както тя бива подготвена в програмата на „дескриптивната“ психология от Брентано. През 1894 той успява да постигне откриването на психологична лаборатория към Университет Грац и точно този институт е от решаващо значение за възникването на „Грацката школа“. От учениците, които Майнонг успява да събере около себе си през четиригодишната си дейност в Грац, внимание заслужават преди всичко: Щефан Витасек, Виторио Бенуси, Рудолф Амзедер, Вилхелм М. Франкл, Едуард Мартинак, Ернст Мали, Франц Вебер (France Veber); освен това Майнонг поддържа връзка с приятелите си от доцентстването си във Виена: Алоа Хьофлер и Кристиян фон Ееренфелс. В автобиографията му (1921) се срещат имената на не по-малко от 19 ученици и сътрудници.

В по-тесен смисъл с наименованието «Грацка школа», за която често се употребява названието «Австрийска школа», се имат предвид чисто психологическите разработки.

Решаващият подтик, който довежда не само Майнонг, но също и обкръжението на неговите сътрудници от Грац до интензивната преработка на гещалтмисленето, се оказва известната научна студия «За качествата на гещалта», която Кристиян фон Ееренфелс публикува през 1890 година.

Поемайки импулса, даден от Ернст Мах, фон Ееренфелс развива понятието за «качеството на гещалта» върху класическия пример на възприемането на една мелодия: В най-простия случай тя се състои от последователност на самостоятелни тонове; сумата на последователно възприетите тонове образува един комплекс от представи, който действително не може да съществува без изграждащите го елементи, но и не създава мелодия само от чистото обединение на отделни звуци. Също така може да се покаже, че същата мелодия може да има в основата си съвсем други тонови елементи, когато се транспортира в друга тоналност. Тоест, това, което определя комплекса от елементи като особен образ на представите – а именно като мелодия, е «качеството на гещалта», за което в сила са двата критерия, по-късно именувани на Ееренфелс, на «надсумативност» (Uebersummativitaet) и «транспортируемост» (Transportierbarkaeit). Докато в по-нататъшния ход на своите изследвания Ееренфелс опитва да докаже голямото разнообразие на гещалтовите феномени преди всичко чрез класификацията на времеви и невремеви гещалти, за Майнонг, който следи изложението на Ееренфелс с най-голям интерес, от по-голямо значение остава теоретичното прецизиране на понятието за «гещалта».

Майнонг (1891) разглежда представите за гещалта и тяхното съдържание като такива образувания, които като «вкоренени съдържания» (fundierte Inhalte) са зависими от своята основа (Fundament) и предлага понятието «качество на гещалта»  да бъде заменено от термина «основно съдържание», а в по-късната концепция – «предмет от по-висок ред» (Gegenstand hoeherer Ordnung). Отвъд терминологичното отдалечаване Майнонг дотолкова изразява променена позиция спрямо схващането на Ееренфелс, с която той принципно се съгласява, доколкото той не е съгласен, че «представата за гещалта» (Gestaltvorstellung) върви заедно с нейната основа и счита за необходим такъв психичен акт, при който от от зададените елементи произтича съответното «впечатление за гещалта» (Gestalteindruck). Тоест, представата за гещалта е резултатът на психичен процес, който трябва да се разбира като «производство на представа» (Vorstellungsproduktion). При Витасек теорията за производството (Produktionstheorie) на Грацката школа е обяснена най-ясно. Той също така препраща към особения случай на творческа дейност, където мнoгoкратно и спонтанно биват създавани представи за гещалта, без да се изхожда от зададени представи за елементите.

С полагането на теоретичните основи в Грац започва фаза на всеобхватна експерименталнопсихологическа изследователска дейност, която е основна заслуга на по-младите сътрудници на Майнонг: преди всичко Щефан Витасек (1870 – 1915) и Виторио Бенуси (1878 – 1924). Към техните приоритетни изследователски обекти спадат феномените на така наречените геометрично-оптични измами. Провежданите от тях експерименти, използващи фигурите на Цьолнер и Мюлер-Лаер, имат за цел да потвърдят експериментално теорията за производството: Ако се произхожда от еднакви условия на стимулация и усещане, при наблюдаването на такива фигури биват констатирани различни представи за гещалта: «Би трябвало между сетивните впечатления, които остават постоянни, и представянето на фигури, което може да даде различен резултат, да се извършва още един процес X, които според това как ще протече, води до представи със съвсем различен предмет – при и въпреки условието за съвпадащи сетивни впечатления» – Бенуси, 1914.

С това се обяснява и появата на «мнoгoстранност при тълкуване на гещалта» (Gestaltmehrdeutigkeit), която бива предизвикана чрез неадекватността на представянето, тоест чрез обстоятелството, че субективно получената представа изглежда неуместна спрямо първоначалния предложен от сетивното възприятие «комплекс от факти» (Tatsachenkomplex). Тази основна концепция, според която представите за гещалта почиват на синтетични, несензорни преработвателни процеси, се превръща в характеристика на Грацката школа и именно този обяснителен модел в последствие се превръща в основния пункт на критичните занимания на гещалттеоретиците от Берлинската школа.

Бенуси отстоява твърдо позицията си въпреки повдигнатите възражения от страна на Берлинската група, макар че и той се отдалечава от понятието за производство на представи и вместо за «произведена представа» (produzierte Vorstellung), той говори за «представа на извънсетивна провенентност» (Vorstellung aussersinnlicher Provenienz) – (1914). Хьофлер също опитва терминологични въведения по този въпрос, като предлага вместо «производство» (Produktion) понятието «коиндуциране» (Koindukation, Koinduzieren).

След експерименталните изследвания на геометрично-оптичните измами Витасек се занимава също и с въпроси за възприемане на пространството и основните теми на естетиката, докато Бенуси се обръща по-късно към изследвания за разбиране на времето и на тактилните усещания. През 1920, когато Грацката лаборатория навлиза в третото десетилетие на успешно съществуване, нейният основател умира. Със смъртта на Майнонг психологичните занимания на Грацката школа също затихват, след като още преди това тя остава без своите основни дейци: Витасек умира съвсем неочаквано през 1915. Бенуси се премества в Италия преди края на Първата световна война и получава собствена катедра по психология в Университет Падуа през 1923. Там той успява да продължи в известна степен Грацката традиция.

В самия Грац последователят на Майнонг, Ернст Мали (1879 – 1944), отново се съсредоточава върху философска проблематика. Към последните произхождащи от Грацката школа психолози спадат Фердинанд Вайнхандл и Фриц Хайдер, които непосредствено преди завършване на докторатите си (1918 – 1920) напускат Грац и продължават научното си образование в Германия.

3.2 Франкфуртска школа:

Гещалтпсихологията във Франкфурт се свързва с името на Макс Вертхаймер (1880 – 1943). Началото на експерименталните изследвания на така наречения Фи-Феномен Вертхаймер поставя в годината 1910. Според анекдот, които самият той по-късно разказва повреме на лекции, основната идея за неговите експерименти му хрумва като на шега, докато пътува във влак през Франкфурт. В следствие на това той прекъсва своето пътуване, за да изследва «привидните движения» (Scheinbewegungen) – киноефекта – в една хотелска стая с помощта на стробоскоп-играчка.

«  … Забелязах определени движения на играчката … Въртиш тук (вътршната плоскост) и виждаш филмовите картини в процепа (външната плоскост) … Набавих си няколко нови ленти и телефонирах с Франкфуртската лаборатория … (Тамошният) Асистент Др. Кьолер беше изпратен при мен. По-късно успяхме да спечелим и Кофка… » (Вертхаймер, 1937, цитирано от Лучинс & Лучинс, 1972).

Във Франкфуртската добре оборудвана лаборатория Вертхаймер използва радтахитоскопа на Шуман, за да изследва самостоятелните явления, характерни за Фи-феномена. Две години по-късно той се хабилитира с тази тематика във Франкфурт, с което му се отдава първият мултифакторен анализ на «гещалтите на движенията» (Bewegungsgestalten). Той изследва съответните гещалти на движенията не само с нормално зрящи хора – основно със своите приятели Волфганг Кьолер (1887 – 1967) и Курт Кофка (1886 – 1941) – а и с неврологично заболели с тежки мозъчни увреждания:

«Споменавам, че един неотдавнашен патологичен случай по-скоро говори за централно обосноваване на «зрението за движения» (Bewegungssehen). Във виенското … Др. Пьоцл говори за засегната пациентка:’ … ако върху нея действа силен източник на светлина, изпълнявайки по-бавни и по-бързи движения, изглежда, че тя не възприема движението на обекта; тя определя това, което вижда, като много (изолирани) светлини…’ През май 1911 се обърнах към автора Др. Пьоцл и имах възможността, да изследвам пациентката както с … действително движение така и с … (привидно движение)»   – Вертхаймер, 1912.

Основите за едва по-късно публикуваните закони за гещалта (Gestaltgesaetze) биват създадени от Макс Вертхаймер през 1923 – също по време на този франкфуртски период (1910 – 1914). Още през тези години заедно с други колеги и приятели той успява да разшири значително експерименталната изходна основа на гещалтпсихологията.

През втория си творчески период във Франкфурт (1929 – 1933) Вертхаймер продължава своите експериментални изследвания вече като редовен професор и директор на институт заедно с асистентите Е. Леви, В. Метцер и докторантите Й. Бекер, Е. Голдмайер, H. Копферман, В. Кролик, Е. Опенхаймер, Г. Зиемзен и М. Туран. В тогавашната психология на възприятията решаващи са следните два изследователски аспекта: (a) За повечето психолози експерименталният анализ на феномените е ориентиран основно качествено; противно на това работите на Вертхаймер са от части количествено ориентирани. (б) Експериментални опити тъкмо относно Фи-Феномена на Вертхаймер през тридесетте години са все още в центъра на голям интерес. Вертхаймер, който обича музиката от младежките си години, често по време на лекциите илюстрира стоящите в основата гещалтфеномени с помощта на музикалнопсихологически примери. Някои теми от вертхаймерските лекции по това време: Възприятие и познание; Продуктивно мислене; Гещалттеорията във философията и психологията.

Вторият работен период на Вертхаймер (1929 – 1933) завършва в началото на 1933 година (заради еврейския му произход), което се потвърждава от следния цитат от най-големия му син:

«Бяхме отпътували за Чехословакия през март 1933, в деня преди Мартенските избори. Баща ми и майки ми бяха чули речта на Хитлер по радиото два дни преди изборите; той избра да замине на следващия ден, защото, както ни каза, децата му не трябва да живеят в страна, където човек като Хитлер може да се кандидатира с изгледи за успех за най-високата държавна служба. През 1933 баща ми усети, че Хитлер не беше временен феномен – и потърси къде можеше да се премести. Имаше покани от Лондон, Йерусалим и Ню Йорк; той избра последното предложение»   (писмо без дата от Валентин Вертхаймер до Грейс Хайдер, САЩ, приблизително 1965; цитат от Сарис & Мих. Вертхаймер, 1987)

В лицето на Вертхаймер Франкфуртският институт по психология безспорно притежава най-гениалния и влиятелен представител през това столетие.

3.3 Берлинската школа:

Цялостното мислене достига до Берлин преди всичко благодарение на Карл Щумпф (1848 – 1936), който е ученик на Франц Брентано и Рудолф Херман Лотцес (1817 – 1881). Берлинските ученици на Щумпф като например Волфганг Кьолер (1887 – 1967), Курт Кофка (1886 – 1941), но също и Курт Левин (1890 – 1947), както и берлинските сътрудници на Щумпф Макс Вертхаймер (1880 – 1943) имали задачата да разширят психологичната научна концепция през ’20 и ранните ’30 години на 20. век, която влиза в историята като «Берлинска школа на Гещалтпсихологията». Тази школа черпи вдъхновение освен от работите на Брентано, Лотцес и Щумпф преди всичко от разработките на Макс Вертхаймер във Франкфурт.

Типична разработка, продукт на гещалтпсихологичното мислене и експериментиране, е работата на Макс Вертхаймер от 1912. В едно експериментално изследване той разкрива значението на факта, че някои продължителни и краткотрайни дразнения на оптичния сензориум създават сходно продължително възприемане на движенията. Така възприятието се осъществява «според гещалта» (gestalhaft), а не «според стимула» (reizhaft) – тоест неелементарно (на база на елементите) – такъв е научният му извод. Тук става дума за прочулата се по-късно студия за така наречения «Фи-феномен», за стробоскопичния ефект или за привидното движение. Аналогични експерименти биват проведени по-късно в областта на зоопсихологията (Кьолер, 1917), психологията на мисленето (Дункер, 1935; Вертхаймер, 1982) и психологията на паметта (Кьолер & фон Ресторф, 1933; 1937).

През 1921 Вертхаймер заедно с Кьолер, Кофка, Курт Голдщайн и психиатъра Ханс Грууле основава списанието «Psychologische Forschung», което се превръща в основен орган за публикуване на гещалттеоретическите разработки.

Така в крайна сметка в края на ’20 и началото на ’30 на 20. век теорията и методиката на Берлинската школа на Гещалтпсихологията се разпростират върху много различни предметни области. Тя започва основно като психология на възприятията и мисленето, а по-късно дава значим принос за развитиетото на психологията на мисленето и психология на развитието. Преди всичко заради Курт Левин, който предприема разширяване на гещалтпсихологията чрез своята психологична «теория за полето», сферата на влияние се пренася върху много други проблеми, например изследването на поведението и афекта.

До известна степен към берлинската гещалтпсихологическа традиция спадат също Ерих Мориц (1877 – 1935) със своите етнопсихологически и сравнителни музикално-научни изследвания и Карл Дункер (1903 – 1940) с когнитивно-психологическите си изследвания (1935).

Поради поемането на властта от националсоциалистите плодотворното научно развитие на Гещалттеорията в немскоговорящото пространство затихва: Вертхаймер, Кьолер и Левин емигрират или биват изгонени, а Кофка се мести още преди това в САЩ. Волфганг Кьолер е единственият незасегнат от законите на националсоциализма в Германия, който по повод оставката на носителя на нобелова награда за физика Джеймс Франк намира смелост да протестира открито срещу расистко-политически мотивираните уволнения в своите лекции и в една знаменита статия на «Deutsche allgemeine Zeitung» от 28. април 1933. Той също така се противопоставя на политиката на университета и научните общности, докато след уволнението на неговия асистент през 1933 не му оства друг избор освен през 1935 да последва емигриралите си приятели в изгнание.

След 1933 известно развитие на гещалтпсихологическо мислене в Берлин се осъществява чрез дейността на Курт Готшалд (1902 – 1991).

Готшалд, който е ученик на Волфганг Кьолер, Макс Вертхаймер, Курт Левин и Ерих Ротхалер (1888 – 1965), работи от 1935 до 1962 в Берлин и повлиява значително едно поколение психолози, които след Втората световна война, в късните ’40 и преди всичко през ’50, започват и завършват следването си при него в университет Хумболд, Берлин.

След емигрирането на основателите на гещалтпсихологията традицията продължава Волфганг Метцер (18991979), който се превръща в най-влиятелния представител на гещалтпсихологическата школа в Германия. Работата му се публикува и превежда на много различни езици, най-тесни връзки той поддържа с изследователи в Италия и Япония, където е високо ценен заради неговите изследвания на възприятието.

3.4 Лайпцигска школа:

Освен гещалтпсихолозите цялостна позиция заемат и други психолози: Нарцис Ах, Ерих Р. Йенш и представители на «генетичната цялостна психология» в Лайпциг. Водачът на тази така наречена втора лайпцигска школа е Феликс Крюгер (1874-1948), който заедно с Чарлз Спиърмен засяга метода на факторния анализ. Крюгер произхожда от теорията за чувствата на своя учител Корнелиус, който приписва на чувствата качества на гещалта в смисъла влаган от фон Ееренфелс, при което Крюгер освен това развива теорията за комплексните качества, тоест качествата на душевните цялостни образувания и учението за приоритета на целостта на преживяванията над частите. Психичната цялост се превръща в особено важен момент, при който чувствата и мисловните процеси – базирани на предишен опит (диспозиционни психични структури) – са обвързани като действащ комплекс в едно надхвърлящо момента цяло.

Конкретният изследователски принос се намира в психологията на развитието: Фриидрих Зандер (1889-1971) определя понятието на актуалния генезис: Възникване на гещалтови преживявания от дифузни пред-гещалти. Индивидът може да повлияе положително този процес чрез обръщане на повече внимание; освен друго това се отнася до продуктивното мислене.

  1. Значение и принос на Гещалтпсихологията:

Погледнато от днешната позиция на експерименталната психология Гещалтпсихологията е един съществен посредник между класическата експериментална психология през втората половина на 19. век на Вилхелм Вунд (1832 – 1920), Густав Теодор Фехнер (1801 – 1887) или Херман Ебингхаус (1850 – 1909) от една страна и днешната експериментална психология от друга страна, преодолявайки критично особено «елементаризма» и «асоционизма» на класическата експериментална психология.

Най-съществените и разбирания са навлезли в канона на съвременната  експериментална психология. В наши дни нейният цялостен поглед се среща в холистични, системно-теоретични и екологично-психологически представи.  Нейното отхвърляне на физичната характеристика на стимула като първа и съществена изходна позиция на един факторноориентиран анализ на феномените прелива в информационнотеоретичните концепции в рамките на психологията. Висока евристична оценка заслужава и постулираният от гещалтпсихологията принцип на изоморфизма, който днес се среща в задължението винаги да се осведомяваме за основите на психичното в организма в допълнение към психологичния анализ.

Ограниченията на Берлинската школа като синоним на Гещалтпсихологията се състоят в това, че нейните най-знаменити представители разглеждат принципите на гещалтпсихологията, а от там и теорията и методиката си като притежаваща претенции за монопол, тоест като универсален подход за анализ и обяснение на всякаква психологическа проблематика. В съответствие с тази позиция Берлинсkaта школа се бори с останалите психологически концепции, подчертава и радикализира противниковите научни разбирания или прости ги игнорира (Щумпф, 1939). В този смисъл Берлинската школа на гещалтпсихологията е типичен представител на «ерата на школите» в рамките на най-новата история на психологията, която значително повлиява развитието на науката в годините 1890 – 1940.

Използвани източници:

  1. Александров, Павел (2000). «История на психологическата мисъл». София.
  2. Lueck, Helmut E.; Mueller, Rudolf (2002) «Illustrierte Geschichte der Psychologie». Beltz Verlag: Weinheim und Basel.
  3. «Woertrbuch der Psychologie» (1976). VEB Bibliographisches Institut Leipzig: Leipzig.
  4. Microsoft Encarta Enzyklopaedie 2001. 1993 – 2000 Microsoft corporation.
  5. de.wikipedia.org
  6. einsichtiges-lernen.de
  7. gestalttheory.net
  8. homepages.compuserve.de
  9. inf.ethz.ch
  10. kommdesign.de
  11. medialine.focus.de
  12. sign-lang.uni-hamburg.de
  13. stangl-taller.at
  14. tobias-elze.de

Публикувано от

Теодор Новаков психолог

Мисията ми е да помогна на хората да развиват социални умения, здравословни взаимоотношения и утвърждават своята автентичност.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s